— Защо не отидеш да потърсиш храста, под който искаш да се изтегнеш? — попита Деймън. Не беше любезна покана. Вече му беше писнало от лисицата, която и без това бе свършила работата, която искаше от нея. Не му пукаше какви злини замисля Шиничи спрямо другите хора. Искаше само да остане насаме с Елена.
— Запомни: трябва да й дадеш да изпие всичко, ако искаш да я запазиш жива за известно време. Без тази отвара ще умре. — Шиничи прецеди тъмния зелен чай през една гъста цедка. — По-добре ще е да опиташ преди да се е събудила.
— А ти защо просто не се изметеш от тук?
Когато Шиничи пристъпи през пролуката между измеренията, като внимаваше много да не сбърка и да се озове в някоя друга сфера, а не в реалния свят. Кипеше от гняв. Искаше да се върне обратно и да смаже Деймън докрай. Искаше да задейства малаха, имплантиран вътре в Деймън, за да го накара да… е, разбира се, не да убие сладката Елена. Тя беше като цвете с невкусван още нектар, така че Шиничи никак не бързаше да я види погребана.
Но колкото до останалото от идеята… да, струва си, реши той. Сега знаеше какво ще направи. Ще бъде страхотно да наблюдава как Деймън и Елена ще се справят, а после, довечера, тъкмо по време на празника на лятното слънцестоене, отново ще призове чудовището. Е, може да остави Деймън да продължи да си вярва, че са „съюзници“, но тъкмо тогава, в разгара на веселбата — ще остави обладания от злите сили Деймън да изгуби играта. Ще му покаже, че той, Шиничи през цялото време е командвал парада.
Ще накаже Елена по такива начини, каквито не бе сънувала и тя ще издъхне сред страшна агония… и то от ръката на самия Деймън. При тази мисъл опашките му потрепнаха в лек екстаз. Но засега нека тя и Деймън се посмеят, да се позабавляват заедно. Временно ще ги остави на мира. Нали с течение на времето отмъщението само съзрява по-добре. Пък и когато се вбеси Деймън, действително става доста труден за контролиране.
Болезнено бе за него да признае това. Болеше също толкова, колкото и опашката му — онази истинската, стърчаща в средата — я наболяваше от отвратителната жестокост, която Деймън бе склонен да проявява към животните. Когато Деймън се развилнееше, на Шиничи бе необходим всеки грам от концентрацията му, за да го контролира.
Но по време на празника на лятното слънцестоене Деймън ще бъде спокоен, ще бъде кротък. Защото ще е доволен от себе си, докато несъмнено замисля заедно с неговата Елена някакъв абсурден заговор да се справят с Шиничи.
И тъкмо тогава ще започне най-смешното, истинското забавление.
Елена ще стане неговата красива робиня. И ще остане такава завинаги.
След като проклетото китсуне се омете, Деймън усети, че може да се държи по-естествено. Взе чайника и изпробва как е на вкус лечебната отвара, преди да я поднесе към устните й. Стори му се само малко по-поносима в сравнение с миризмата й, но иначе пак си оставаше неприятна, та чак да ти се повдигне. Но Елена нямаше друг избор, нито пък можеше да направи нещо по своя воля, така че малко по малко тя изпи цялата отвара.
После и малка доза от неговата кръв. Елена и сега остана в безсъзнание, така че пак нямаше думата и по този въпрос.
След като пак се унесе в сън, само че това вече бе нейният истински, естествен сън.
Деймън неспокойно закрачи из стаята. В спомените му всичко бе толкова объркано. Наистина ли Елена се бе опитала да скочи навън от ферарито, докато се носеше със сто километра в час, за да избяга… от какво?
От него?
Но защо?
Е, това, във всеки случай, не беше най-доброто възможно начало.
Само че това бе всичко, което той си спомняше! По дяволите! Абсолютна празнота бе изместила спомените му за това, което се бе случило точно преди това. Дали не бе наранил Стефан? Не, Стефан вече беше заминал. Май имаше друго момче с него, онзи… Мет. Какво се бе случило?
Какво се бе случило?
По дяволите! Трябваше да си спомни какво се бе случило, за да го обясни на Елена, когато се събуди. Искаше тя да му вярва, да му се доверява. Не искаше Елена само за една нощ. Искаше тя сама да го избере. Искаше тя да се убеди колко повече й подхождаше той вместо брат му, който бе толкова безцветен и мекушав.
Неговата принцеса на мрака. В това би трябвало да се превърне тя. А той, като крал или поне принц–консорт, т.е. съпруг на кралицата. И въобще каквото тя пожелае. И когато започне по-ясно да разбира всичко, ще осъзнае, че това всъщност няма значение. Че нищо друго няма значение, освен да бъдат заедно.