Гледаше безстрастно очертанията на тялото й, скрито под завивката — не, не беше безстрастно, а с чувство за вина. Мили боже — ами, ако не я бях намерил? Не можеше да изтрие от паметта си ужасяващата картина, която Елена представляваше, когато я откри, как залиташе и се олюляваше… как лежеше там бездиханна, как му целуваше ръката…
Деймън седна и се почеса по носа. Защо е била във ферарито с него? Тя беше ядосана — не, не беше ядосана. По-точно би било да се каже, че беше бясна, но и толкова изплашена… от него. Сега вече си спомни съвсем ясно мига, когато се хвърли навън от колата, но не можеше да възстанови спомена за случилото се преди това.
Как е могло да се изтрие от паметта му?
И какво е причинило на нея всичко това? Не… Деймън отхвърли лесните въпроси и си зададе най-важния въпрос. Какво бе сторил той на Елена? Не беше трудно, дори и без телепатия, да прочете изписаното в очите на Елена — тъмносините й очи, със златни точици, с цвета на лапис лазули. Какво той… й бе сторил…, за да се изплаши тя до такава степен, че да скочи от бързо движещата се кола, само и само за да се махне от него?
Беше подразнил онова момче с русата коса. Мет… Нет… или както там се казваше. Тримата бяха заедно, а той и Елена бяха… по дяволите! От онзи момент до мига, когато се събуди върху волана на ферарито, целият този отрязък от времето представляваше в паметта му едно голямо бяло петно. Спомняше си как спаси Бони в къщата на Каролайн; не беше забравил, че закъсня за срещата си със Стефан в четири часа и четирийсет и четири минути; но след това спомените му ставаха накъсани. Шиничи, това злокобно създание! Тази проклета лисица! Той със сигурност знаеше повече, отколкото споделяше с Деймън.
Винаги… съм бил по-силен… от враговете си, помисли си той. Винаги… съм… контролирал положението.
Чу някакъв съвсем лек шум и моментално се озова до Елена. Сините й очи още си оставаха затворени, но миглите й леко потрепваха. Нима се събуждаше?
С усилие на волята събра смелост, за да дръпне чаршафа, под който бе скрито рамото й. Шиничи се оказа прав. По ръката й имаше много от засъхналата й кръв, но на него му се струваше, че този кръвоизлив изглеждаше нормален. Макар че имаше и нещо ужасно… не, не можеше да повярва.
Деймън едва се сдържа да не изкрещи от ярост. Проклетата лисица я беше оставила с изместена раменна става.
Събитията днес определено не се развиваха добре за него.
А сега какво? Да повика ли Шиничи?
Не. Ако отново види лисицата тази вечер, трудно щеше да се сдържи да не я убие.
Явно се налагаше сам да намести рамото й обратно в раменната й става. Това бе сложна процедура, изискваща обикновено двама души, но какво би могъл да стори сега?
Все още поддържаше Елена с блокирано съзнание. Първо провери дали няма опасност тя да се събуди. После улови ръката й и се зае с допълнителното болезнено изместване на раменната й кост, за да може да я освободи от напрежението, и да започне болезненото наместване, докато не чуе звука, който ще му подскаже, че дългата кост на предмишницата се е наместила обратно в раменната става. От болките Елена замята глава, докато от гърлото й се отронваха глухи стенания. Деймън й донесе малко от магическия чай на Шиничи от очукания чайник, после нежно повдигна главата й отляво, за да нагласи купата точно до устните й. Остави я да си поеме въздух и тя се опита да повдигне дясната си ръка, но скоро я отпусна безпомощно.
Въздъхна, остави купата, наведе главата й, за да допре устните й до сребърната манерка, от която се отпиваше по-лесно. Чаят се изля в устата й. Деймън знаеше, че не може да върне Елена на приятелките й в това състояние, без риза и потник, с окъсани джинси, цялата изпоцапана със засъхнала кръв.
Може би трябваше да направи нещо и за това. Отиде до втората врата в спалнята, помисли си „баня“ — модерна баня, отключи и отвори вратата. Беше точно такова, каквото си го бе представил: скромно обзаведено, светло, чисто помещение, с голям куп кърпи до ваната, очакваща гостите.
Деймън изля малко топла вода върху една от кърпите. Знаеше, че трябва да съблече Елена и да я изкъпе с топла вода. Тя се нуждаеше от това, но ако някой разбереше, приятелките й щяха да изтръгнат туптящото му сърце от гръдта му и да го набучат на копие. Дори не му се мислеше за това… просто си го знаеше.