Върна се при Елена и започна нежно да изтрива засъхналата кръв от рамото й. Тя измърмори нещо и разклати глава, но той не престана, докато рамото й най-после не възвърна нормалния си вид.
После взе още една кърпа и се зае с глезена й. Още беше подут… скоро нямаше да може да бяга. Нейната тибия, предната от двете дълги кости под коляното й, беше заздравяла като по чудо. Това бе още едно доказателство, че Шиничи и Ши но Ши не се нуждаеха от пари, иначе просто щяха да предложат своя лечебен чай на пазара и да натрупат истинско състояние.
— Ние гледаме на нещата… различно — му бе споделил Шиничи, докато го фиксираше със странните си златисти очи. — Парите не означават много за нас. Какво има значение? Предсмъртната агония на закоравял негодник, който се бои, че ще отиде в ада. Да го наблюдаваме как се поти, опитвайки се да си спомни отдавна забравени битки. Първият съзнателен страх от самотата на новороденото, изтръгнато от майчината утроба. Емоциите на невярна съпруга, заловена от мъжа си с любовника си. Чувствата на девственицата… при първата й целувка и първата й нощ на познанието. На брат, желаещ да умре заради брат си. Ето такива неща.
И много други неща, които не бива да се споменават в любезна компания, помисли си Деймън. Много от тях бяха свързани с болката. Те бяха емоционални пиявици, които смучеха чувствата на смъртните, за да запълнят пустотата в собствените си души.
Усети как отново му прилоша, когато се опита да си представи… да определи с максимална точност… болката, която Елена трябва да е изпитвала, като е скочила от колата му. Трябва да е очаквала мъчителна смърт — но дори и тя е била по-добра вместо да остане с него.
Този път, преди да влезе през вратата на банята с белия фаянс той си помисли: Кухня, модерна кухня, с изобилие от лед във фризера.
И не остана разочарован. Озова се в кухня с подчертано „мъжки“ облик, с блестящи хромирани домакински уреди и черно–бял фаянс. Във фризера намери шест форми с лед. Взе три от тях и ги отнесе при Елена. Постави леда от първата форма около рамото й, от втората — на лакътя й, а от трета около глезена й.
После се върна в безупречно чистата кухня за чаша леденостудена вода.
Уморена. Толкова бе уморена.
Елена се чувстваше адски натежала, сякаш тялото й бе от олово.
Всеки крайник… всяка мисъл… бяха като налети с олово.
Имаше например нещо, което точно сега се очакваше от нея да направи — или да не направи. Но не можеше да накара мисълта да изплува на повърхността на съзнанието й. Беше прекалено натежала. Всичко бе натежало. Не може дори клепачите си да повдигне.
Звук от някакво стържене. Имаше някой наблизо, на стола. После нещо мокро охлади устните й. Само няколко капки, но я подтикнаха да задържи сама чашата и да отпие. О, скъпоценна вода. Имаше по-добър вкус от всичко, което бе вкусвала дотогава. Рамото ужасно я болеше, но си струваше болката да пие и пие… не! Чашата й бе отнета. Беше изтощена, слаба, за да задържи чашата, изтръгната от ръката й.
После се опита да докосне рамото си, обаче тези нежни, невидими ръце не й позволиха, докато не измият нейните с топла вода. След това й наложиха леда и обвиха с чаршафите за няколко минути, плътно, отвсякъде, като мумия в саван. Вцепеняването от студа моментално намали усещането за болка, макар че оставаха другите болки, дълбоко навътре в нея…
Трудно й бе да мисли за това. А когато ръцете отново й отнеха леда… сега тя потръпна от студ… и пак се отпусна в обятията на съня.
Деймън лекуваше Елена и задрямваше, лекуваше я и задрямваше. В чудесно обзаведената баня намери четка за коса с дръжка от черупка на костенурка, както и гребен. Изглеждаха напълно подходящи. Поне едно знаеше със сигурност: косата на Елена никога не беше изглеждала така в целия й живот… както в този, така и в другия. Опита се да прокара съвсем нежно гребена през косата й, но откри в нея повече възли, отколкото очакваше. Като дръпна малко по-силно четката, тя се размърда и промърмори на някакъв неин странен език, на който говореше може би само в просъница.
А накрая тъкмо сресването на косата й помогна. Без да отваря клепачи, Елена се пресегна и пое четката от ръката му, след което улучи най-объркания възел, намръщи се, улови по-здраво четката и се опита да разреши сплъстената си коса. Деймън напълно й симпатизираше на усилията. Беше преживял толкова столетия и се бе случвало да носи дълга коса… най-вече, когато това не можеше да се избегне. И макар че косата му беше естествено хубава като тази на Елена, отлично познаваше крайно досадното усещане, когато нещо се опитва да изтръгне космите от корените им. Деймън тъкмо се накани да й отнеме четката, когато тя отвори очи.