— Какво…? — попита и примигна удивено.
Деймън се напрегна, готов да я върне, ако се налага, в пълна душевна забрава. Но тя дори не се опита да го удари с четката.
— Какво… се е случило? — Беше ясно какво изпитваше Елена в момента: не й се хареса това, което видя. Чувстваше се нещастна още със събуждането си, със смътна идея в съзнанието си за това, което се е случило, докато е спяла.
Деймън не сваляше очи от лицето й, готов и за борба, и за бягство, докато тя бавно започна да осъзнава какво се бе случило.
— Деймън? — Изгледа го открито със сините си очи, с цвят на лапис лазули.
Те питаха: „Била ли съм измъчвана или лекувана от теб или ти просто си ме гледал като заинтригуван наблюдател, за да се наслаждаваш на нечие страдание, докато отпиваш от чашата си с коняк?“
— Те готвят с коняк, принцесо. Те пият арманяк. Аз не пия коняк — каза Деймън. Но провали целия ефект, като додаде припряно: — Това не е заплаха. Кълна ти се, Стефан ме остави за твой бодигард.
Това формално бе вярно, ако се припомнят фактите: Стефан бе изкрещял: „По-добре се погрижи нищо да не се случи на Елена, проклето копеле, или ще намеря начин да се върна и да ти изтръгна…“ Останалите закани останаха заглушени в схватката между двамата братя, но Деймън бе запомнил най-важното. И сега възприемаше съвсем сериозно ангажимента си.
— Нищо вече няма да те нарани, ако ми позволиш да се грижа за теб — добави той, с което навлезе в сферата на измислиците, защото който и да я бе изплашил или накарал да скочи от колата, очевидно е бил наблизо, заедно с него. Но нищо няма да й се случи отсега нататък, закле се той пред себе си.
Не се опитваше да шпионира мислите й, но когато тя го изгледа продължително, с неоспорима яснота — и пълна мистерия — се образуваха думите: „Знаех си, че съм права. Там имаше още някой.“ И той знаеше, че въпреки болката Елена бе обзета от дълбоко задоволство.
— Ударих си рамото. — Тя протегна дясната си ръка да го пипне, но Деймън я спря.
— Изместена е раменната ти става — обясни й той. — За известно време ще те боли.
— И глезенът ме боли адски… но някой… помня, че бях в гората и се огледах и това беше ти. Не можех да дишам, ама ти отскубна онези, пълзящите неща от мен и ме пое в ръцете си… — Изгледа го удивено. — Ти си ме спасил?
Прозвуча като въпрос, но не беше. Тя се удиви от нещо, което й се струваше невъзможно. После се разплака.
Първият осъзнат страх на новороденото от самотата.
Емоциите на невярна съпруга, заловена от мъжа си с любовника си…
И може би плачът на младо момиче, когато вярва, че нейният враг я е спасил от смъртта.
Деймън стисна ядно зъби. Мисълта, че Шиничи може би сега ги наблюдава отнякъде, че поглъща емоциите на Елена, че им се наслаждава… беше непоносима за него. Шиничи отново бе върнал паметта на Елена, Деймън бе сигурен в това. Но в място и във време, които бяха най-забавни за него.
— Това ми е работата — заяви той напрегнато. — Заклех се да те пазя.
— Благодаря ти — простена Елена през сълзи. — Не, моля те, не се извръщай. Наистина го мисля. Оххх, има ли пакет със салфетки или нещо друго, за да се избърша? — Тялото й отново се разтресе от хлипане.
В безупречно подредената баня имаше пакет с хартиени салфетки. Деймън го донесе на Елена.
Остана извърнат настрани, докато отново и отново издухваше носа си, без да спира да плаче. Сега пред него не беше омагьосан и омагьосващ дух, нито непреклонен и изискан борец със злото, нито фатална кокетка. Имаше само едно разкъсвано от болките момиче, стенещо като ранена кошута, плачещо като малко дете.
Несъмнено брат му сега би знаел какво да й каже. Докато той, Деймън, нямаше представа какво да направи — освен че бе готов да убива заради нея. Шиничи ще узнае какво означава да си имаш работа с Деймън, когато Елена бе жертвата.
— Как се чувстваш? — попита той рязко. Никой не можеше да го упрекне, че се бе възползвал от всичко това — никой не можеше да твърди, че я бе наранил… за да се възползва.
— Ти си ми дал от кръвта си — удиви се Елена. И щом той набързо сведе поглед към нагънатия си ръкав, тя добави: — Не… само имам чувството, че е било така. Когато за пръв път се завърнах на земята след живота ми като дух, Стефан ми даде от своята кръв и след това аз се чувствах… по същия начин. Много стоплена. И малко неудобно.