Той се обърна и я погледна.
— Неудобно?
— Прекалено заситена… тук. — Докосна шията си. — Ние мислим, че е нещо симбиотично… за вампири и хора, които живеят заедно.
— Искаш да кажеш за един вампир, който е променил друг човек във вампир — уточни той сърдито.
— С това изключение, че аз не преживях Промяната, когато още бях отчасти чисто духовно същество. Но после… се върнах в човешката си форма. — Тя се разхълца, опита се геройски да се усмихне, след което отново посегна към четката за коса. — Бих искала да ме погледнеш и да провериш дали не съм се променила, но… — Махна отчаяно с ръка.
Деймън седна и се опита да си представи какво ли ще бъде да се грижи за Елена като дух и едновременно с това като дете. Идеята му се стори много привлекателна.
Заговори безцеремонно:
— Когато каза, че преди си се чувствала донякъде неудобно, да не би да имаше предвид, че и аз трябва да поема малко от твоята кръв?
Тя отклони поглед, после пак се извърна към него.
— Казах ти, че съм ти благодарна. Казах ти, че се чувствам… прекалено заситена. Не зная как другояче да ти благодаря.
Деймън имаше зад гърба си столетия, посветени на усъвършенстване на самодисциплината си. Само това му помогна сега да не се разсмее… или да се разплаче. Тя му предлагаше себе си като жест на благодарност за това, че я бе спасил от страданието. От същото страдание, което той трябваше да предотврати, но се бе провалил.
Но той не беше герой. Не беше като свети Стефан, за да се откаже от най-скъпоценните награди, независимо от състоянието й.
30
Мат се бе отказал да върви по следите. Доколкото можеше да определи, нещо бе принудило Елена да подмине, макар и накуцвайки, къщата и обора на семейство Дънстан и да продължи да се лута нататък из гората, достигайки гъсталака от остри тръни и тънки израстъци на пълзящи растения. Те висяха отпуснати от пръстите на Мат, но му напомняха за неприятното усещане от пипалата на онези насекоми, впити във врата му.
Но оттук нататък нямаше следи от човешки стъпки. Все едно че някакво извънземно я беше отнесло със себе си в небето.
Сега той навлезе неусетно надълбоко в гората, докато издирваше следи във всички посоки, но накрая изгуби участъците с пълзящите израстъци. Ако пожелаеше, можеше да даде простор на фантазията си, да долови различни странни шумове. Ако пожелаеше, можеше да си представи, че лъчът на фенерчето вече не свети така ярко както преди, че излъчваше болезнено жълта светлина…
През цялото това време, докато търсеше най-старателно нови следи, напредваше колкото му бе по-възможно по-тихо. Опасяваше се, че нещо може да се прокрадне наблизо — нещо, на което не искаше да се натъкне. Но сега някъде в него нещо започна да се издува и след секунда той вече не можеше да го спре.
А когато избухна в него, го стресна толкова силно, както би изненадало и някой евентуален наблюдател.
— Елллееееееееееееееенааааа!
Още от времето, когато беше дете, Мат бе научен да си казва молитвите всяка вечер преди лягане. Не знаеше много за църквата, но питаеше дълбока и искрена вяра, че имаше Някой или Нещо там горе, което се грижеше за хората. Този някой или това нещо придаваше смисъл и беше причината за всичко, което се случва.
Само че тази негова вяра през последната година на няколко пъти бе подложена на сериозни изпитания.
Но завръщането на Елена от мъртвите бе помело всичките му съмнения. То доказваше всичко, в което той винаги бе искал да вярва.
„Нали не си я върнал при нас само за няколко дни, а после пак да ни я отнемеш?“, питаше той, но всъщност това бе по-скоро молитва. „Нали няма… няма да го направиш?“
Защото дори само мисълта за свят без Елена, без нейния блясък, без силната й воля, без склонността й да се впуска в луди авантюри — и после да се измъква от тях по още по-налудничав начин — е, всичко това бе прекалено много, за да се изгуби. Без нея светът ще остане оцветен само в блудкаво сиво и тъмнокафяво. Няма да има нищо яркочервено, нито наситено зелено, нито небесносиньо, нито ослепително жълто, нито живачно сребристо — нито златно. Няма да ги има златистите петънца в безкрайно сините, като лапис лазули, очи.
— Елллееееееееееееееенааааа! Отговори ми, по дяволите! Аз съм, Мат, Елена! Елеееееее…