— Някой, с когото още не сме се срещнали — промърмори Бони със злокобен тон. — Някой, който никак няма да ни хареса.
Точно тогава зад тях изпращя някаква съчка. Четиримата се обърнаха назад рязко, като един.
— Това, което наистина искам — обясняваше Деймън на Елена, — е да те стопля. Това означава или да ти сготвя нещо топло, за да се сгрееш отвътре, или да те вкарам във ваната, за да те сгрея отвън. И като се замисля какво се случи последния път…
— Аз… не мисля, че мога да хапна нещо…
— Хайде, това е американска традиция. Ябълкова супа? Или домашния пилешки пай на мама?
Тя се захили, въпреки че никак не й беше до смях, сетне потрепна.
— Всичко обърка. Паят е ябълков, а супата на мама е пилешка. Но като за начало не е зле.
— Така ли? Обещавам да не смесвам ябълките с пилешкото.
— Мога да опитам с малко супа — рече Елена бавно. — И, о, Деймън, така съм зажадняла за малко чиста вода. Моля те.
— Зная, но ти пи прекалено много. Ще ти направя супа.
— Тя върви с червен пипер. Има в малките шишенца. — Елена замлъкна, когато той се обърна към вратата.
Деймън знаеше, че тя сериозно се съмняваше, че е в състояние да й приготви супа, но знаеше също, че ако й донесе нещо за пиене, ще го изпие. Жаждата щеше да я принуди.
Той беше неживо доказателство за това.
Като премина през вратата, чу внезапно някакъв ужасяващ шум, сякаш някой едновременно бе замахнал с два кухненски сатъра. Целият настръхна при този звук.
— Деймън! — долетя през вратата немощен плачевен вик. — Деймън, добре ли си? Деймън! Отговори ми!
Вместо това той се озърна, огледа вратата, стори му се напълно нормална, след което я отвори. Ако някой го наблюдаваше в този момент отстрани, би се удивил защо вкара ключ в ключалката на една незаключена врата, след което произнесе само „стаята на Елена“, преди да отключи и отвори вратата.
А като влезе вътре, се затича.
Елена лежеше в безпомощен омачкан възел от чаршафи и одеяла върху пода. Опитваше се да се изправи, но от болка лицето й бе пребледняло като платно.
— Какво те избута от леглото? — попита я той. Идеше му да убие Шиничи, при това с много бавна и мъчителна смърт.
— Нищо. Чух някакъв ужасен шум веднага след затварянето на вратата. Опитах се да те повикам, но…
Деймън се вгледа в нея.
— И аз се опитах да те повикам, но… — Това изстрадало, наранено и изтощено създание се бе опитало да спаси него! При това толкова усърдно, че бе паднала от леглото?
— Съжалявам — рече тя със сълзи в очите. — Още не съм свикнала с гравитацията. Ранен ли си?
— Не колкото теб — отвърна той, като нарочно говореше грубо, отклонил очи настрани. — Направих една глупост, като излязох от стаята и къщата… което ми напомни нещо.
— За какво говориш? — попита нещастната Елена, загърната само с чаршафите.
— За този ключ. — Деймън й го подаде, за да го огледа. Беше златен и можеше да се носи като пръстен, но от него стърчаха две крила и му придаваха необикновена красота.
— Какво не е наред с него?
— Начинът, по който го използвах. В този ключ се крие силата на китсуне. Може да отключва всичко и да те отведе където пожелаеш. Той действа така: слагаш го в ключалката, казваш къде искаш да отидеш и после завърташ ключа. Забравих да направя това, като излязох от стаята.
Елена го изгледа озадачено.
— Но какво ще стане, ако вратата няма ключалка? Вратите на повечето спални не се заключват.
— Този ключ става за всички врати. Можеш да му заповядаш да си създаде своя ключалка. Това е съкровището на китсуне — което отнех от Шиничи, когато се вбесих, задето си пострадала. Той скоро ще поиска да му го върна. — Деймън присви очи и се усмихна леко. — Питам се кой от нас накрая ще го притежава. Забелязах още един в кухнята, резервен, разбира се.
— Деймън, всички тези приказки за магически ключове са интересни, но ако можеш първо да ме вдигнеш от пода…
Той тутакси се разкая. Сетне се запита дали да я върне в леглото или не.