След малко Елена заговори сънливо:
— Няма ли да ми разкажеш края на историята? За Ана Австрийска, която била единствената червенокоса…
— … да, и си остана естествено червенокоса до края на живота си — промърмори Деймън. — Да. Говореше се още, че кардинал Ришельо бил неин любовник.
— Той не беше ли злият кардинал от „Тримата мускетари“?
— Да, но може би не е бил чак толкова зъл, колкото го описват в романа. И със сигурност е бил много способен политик. А пък според някои той бил истинският баща на Луи… а сега се обърни.
— Доста странно име за един крал.
— Хм?
— Луи А Сега Се Обърни — промълви Елена и разкри част от млечнобялото си бедро, което накара Деймън да започне най-старателно да оглежда ъглите на стаята.
— Зависи от традициите при подбора на имената в родината на всеки индивид — обясни й задъхано той. Зърна отново белотата на бедрото й.
— Какво?
— Какво?
— Питах те…
— Вече стопли ли се? Е, тогава всичко е изпълнено — каза Деймън и доста неразумно погали най-изпъкналата извивка под кърпата.
— Хей! — надигна се Елена, а Деймън — озовал се пред бледорозовото й и златисто тяло, парфюмирано и стройно — с мускули като стомана под коприненонежната, невероятно бледа кожа — направо побягна.
Върна се след благоприличен интервал от време и с овладян глас й предложи още супа. Елена му кимна одобрително, както се беше загърнала с чаршафа като с тога. Дори не се опита да го удари по задника, когато той се обърна с гръб към нея.
— Какво е това място? — зачуди се тя. — Не може да е къщата на Дънстан… те са стара фамилия, със стара къща. Винаги са били фермери.
— О, нека да приемем, че е моето убежище в гората.
— Ха — каза Елена. — Зная, че не спиш по дърветата.
Деймън едва се сдържа да не се усмихне. Никога досега не се бе озовавал с Елена в подобна ситуация. Сега, ако кажеше, че е установил, че се е влюбил в ума й, след като я бе масажирал чисто гола, покрита само с един чаршаф… не… Никой не би му повярвал.
— По-добре ли се чувстваш? — попита я той.
— Стоплена като пилешко-ябълковата супа. Никога няма да дочакам края на тази история, нали?
Той я накара да остане в леглото, докато потърси за нея нощница, защото знаеше, че в къщата има запас от нощници от всички размери и стилове. Както и пеньоар, а също и пликчета. Всичко това му хрумна в момента, в който се върна в банята. Много се зарадва, като откри точно това, което търсеше, подредено в гардероба до банята. Там можеше да се подбере всичко, което можеше да се пожелае за нощно облекло: от копринено бельо до прекрасни старомодни нощници. Имаше дори и нощни шапчици. Деймън награби достатъчно, за да запълни двете му ръце, преди да се върне при Елена и да изчака тя да си избере нещо.
Тя си избра нощница без деколте от някаква скромна материя. Деймън се улови да гали една великолепна рокля в небесносиньо, поръбена с нещо, което приличаше на оригинална френска дантела от Валансиен.
— Не е в моя стил — реши Елена и я натика припряно под другите нощници.
Нито пък в моя, каза си Деймън развеселено и добави: умна малка хитруша си ти. Нарочно не искаш да ме изкушаваш, за да не направя нещо, за което утре може да съжаляваш.
— Добре. Сега може пак да поспиш… — Спря насред изречението, защото тя внезапно го погледна изплашено и стреснато.
— Мат! Деймън, ние търсехме Мат! Чак сега си спомних. Издирвахме го, но не зная какво стана. Нараних се. Спомням си, че паднах, а после се озовах тук.
Защото аз те донесох тук, помисли си Деймън. И защото тази къща съществува само в мислите на Шиничи. Защото единственото постоянно нещо тук, сме ние двамата, ти и аз.
Деймън пое дълбоко дъх.
31
Позволи ни поне с достойнството да се измъкнем от капана ти на собствените си нозе — или би трябвало да кажа, като използваме твоя ключ, изпрати Деймън мисленото си послание до Шиничи. А на Елена каза:
— Да, търсихме онзи твой приятел. Но ти падна лошо. Заради това искам — по-скоро бих искал да те помоля — да останеш тук и да се възстановяваш, докато аз изляза да го потърся.
— Мислиш, че знаеш къде е Мат?
Всичко, което й каза, беше старателно подбрано. Само това трябваше да чуе.