Неволно заговори, така непринудено, все едно че разговаряше с Пейдж или Дамарис:
— Вярваш ли ми?
— Какво?
— Ще ми се довериш ли за следващите петнайсет или двайсет минути, за да отидем до мястото, където мисля, че се намира той… как му беше името? Ако е там — обзалагам се, че ще си спомниш всичко и никога повече няма да поискаш да ме видиш отново, докато си жива. Но ако не е — нито колата му, тогава това ще се окаже най-щастливият ден в живота ми и Мет печели наградата на живота си — тогава ще продължим да го търсим.
Елена го изгледа напрегнато.
— Деймън, знаеш ли къде е Мат?
— Не. — Е, не беше лъжа. Но тя беше умна малка хитруша, малка хубава роза, всъщност прекалено умна… Деймън прекъсна разсъжденията си за интелигентността на Елена. Защо бе започнал да мисли в стихове? Да не би наистина да полудяваше? И преди си бе задавал този въпрос, нали? Не е ли доказателство, че не си луд, ако се питаш дали наистина си? Истински лудите никога не се съмняват в здравия си разум, нали? Да. Точно така. Или се съмняват? Но едно е сигурно: да говори на себе си не бе добре за никого.
По дяволите.
— Добре тогава. Вярвам ти.
Деймън пое дълбоко дъх, от който не се нуждаеше, и насочи колата към поляната.
Беше едно от най-рискованите и вълнуващи залагания в живота му. От една страна бе заложен неговият живот — сигурен бе, че ако е убил Мат, Елена ще намери начин да убие него. От друга страна… вкусът на рая. С една желаеща Елена, жадна Елена, готова за него Елена… преглътна. Едва не прибягна до молитва, което не му се бе случвало от половин хилядолетие.
Като завиха зад завоя на пътя и излязоха на малката поляна, той остана нащрек. Двигателят на колата едва бръмчеше. Нощният въздух доставяше всякакви сведения за сетивата му, изострени като при всеки вампир. Беше нащрек за евентуална засада, която можеше да е заложена тук. Но поляната се оказа празна. И тогава натисна рязко педала за газта, за да стигне по-бързо до средата на поляната, но я завари пуста, без кола сред нея, без млад мъж на колежанска възраст, чиито имена винаги започваха с „М“.
Сега вече можеше да се отпусне спокойно в седалката.
Елена го наблюдаваше.
— Мислеше, че може да е тук.
— Да. — А сега вече бе време за истинския въпрос. Без него цялата тази работа щеше да се окаже преструвка, измама. — Помниш ли това място?
Тя се озърна.
— Не. Трябва ли да го помня?
Деймън се усмихна.
Но все пак не забрави за предпазните мерки — премести колата на още триста метра в друга поляна, в случай че паметта й внезапно се пробуди.
— На другата поляна има малах — обясни й той с привидно спокоен тон. — А тук чудовищата няма да се появят.
О, какъв съм лъжец, каза си той развеселено. Още не съм изгубил тренинг, нали?
Когато Елена се завърна от Другия живот, той беше много… объркан. Но ако в онази първа нощ той се бе почувствал неудобно, когато буквално трябваше да й даде ризата от гърба си… хм, все още не можеше да намери думите, с които да опише как се бе почувствал, когато тя се изправи пред него, завърнала се съвсем наскоро от отвъдното, а кожата й блестеше сред мрака на поляната, гола, без никакъв свян, без помен от срам дори. А по време на масажа, можеше да проследи вените й като очертания, оставени от синия огън на комета в небето на вселената. Деймън усещаше нещо, което не помнеше от петстотин години.
Изгаряше от желание.
Човешко желание. Вампирите не го изпитват. При тях всичко се свеждаше до жажда за кръв, винаги кръв…
Ала сега усещаше истинско желание.
И знаеше на какво се дължи всичко това. На аурата на Елена. На кръвта на Елена. Тя го беше покорила с нещо много по-съществено от онези криле. Но докато крилете й изчезнаха, новият й талант май щеше да остане за постоянно.
Осъзна, че от много дълго време се чувства по този начин, но в същото време може просто да се заблуждаваше. Но не мислеше така. Според него аурата на Елена бе в състояние да изправи на крака дори най-изтощения вампир, за да го накара отново да разцъфти като жизнен млад мъж.
Отдръпна се леко настрани, доколкото позволяваше малкото пространство в купето на ферарито.
— Елена, трябва да споделя нещо с теб.
— За Мат ли? — попита го тя и го измери с откровен, разучаващ поглед.
— За Мат ли? Не, не. За теб. Зная, че беше изненадана, когато Стефан те остави на грижите на такъв като мен.