Нямаше много пространство за уединение във ферарито и той усещаше топлината на тялото й.
— Да, бях — съгласи се тя.
— Е, това може да е свързано с…
— Може да е свързано с преценката, че моята аура може да въздейства дори на старите най-жестоки вампири. Стефан каза, че само заради това ще ми е необходима солидна защита.
Деймън не знаеше какво означава това, но бе готов да благослови тези жестоки вампири. Какво деликатно обяснение за дамата.
— Мисля — поде той предпазливо, — че Стефан е искал да те предпази от злите сили, привлечени тук от всички краища на земното кълбо, но най-вече от всички други неща, с които не би искала да си имаш работа.
— А сега ме остави като някой себичен, глупав идеалистичен идиот, като се има предвид колко много лоши хора има на този свят, които могат да ми причинят зло.
— С това съм напълно съгласен — кимна Деймън, като внимаваше да не се издаде, за да не разкрие тя лъжата за доброволното заминаване на Стефан. — Вече съм се зарекъл да ти осигуря цялата защита, на която съм способен. Наистина ще сторя всичко, Елена, всичко, което е по силите ми, за да не се доближи никой до теб.
— Да — каза Елена, — но после се появява нещо като това… — Тя махна с ръка, вероятно за да напомни за Шиничи и за проблемите, свързани с появата му — идва и никой не знае как да се справи с него.
— Истина е — потвърди Деймън. Трябваше да се напрегне, за да не го издаде треперенето му и да си напомни каква бе истинската му цел. Той бе тук, за да… е, не беше като свети Стефан. При това беше много лесно…
Ето я тук, пред него, отмятаща косата си назад… прекрасна девица, разресваща косите си… дори слънцето на небето не изглеждаше толкова златно. Деймън се сепна. Откога бе започнал да се увлича по старите народни песни? Какво му ставаше?
Попита, но само за да има за какво да каже:
— Как се чувстваш сега?
В този миг тя вдигна ръка към гърлото си.
— Не съвсем зле — отвърна.
Това ги накара да се спогледат многозначително. После Елена се усмихна и той се почувства задължен също да й се усмихне, отначало съвсем леко, но после от все сърце.
Тя беше… по дяволите, тя беше всичко. Остроумна, очарователна, смела, интелигентна и… красива. И той знаеше, че всичко това го казваха очите му и че тя не извърна поглед от тях.
— Бихме могли… малко да се поразходим — предложи й Деймън. Стори му се, че камбани зазвъняха, фанфари засвириха, конфети се посипаха към земята, гълъби полетяха към небето…
Вместо с много думи тя просто му отвърна:
— Добре.
Поеха по малка пътека, извеждаща настрани от поляната, която се стори лесна за проследяване за привикналите с нощта вампирски очи на Деймън. Не искаше тя да ходи пеша прекалено дълго. Знаеше, че още е слаба, но в същото време не искаше и да я глези допълнително. Докато в него заговори някакъв вътрешен глас: „Нищо, изчакай я да си признае, че се е уморила и тогава ще й помогнеш да седне.“
Но тогава се случи нещо, оказало се извън неговия контрол. Започна като леко потръпване на крака й, затова той я взе на ръце, като междувременно не пропусна да й поднесе извиненията си на десетина различни езици. Действително се държеше като глупак, докато не я остави да седне на една удобно издялана дървена пейка с облегалка. Наметна коленете й с едно леко пътническо одеяло.
— Ще ми кажеш ли — добави, — ако има още нещо, което искаш да направя за теб? — Без да иска й изпрати порой от мисли за възможни желания: да й даде чаша вода, да седне до нея или пък да й достави едно малко столче, което бе видял по-рано в мислите й и знаеше, че беше спечелило възхищението й.
— Много съжалявам, но не вярвам, че мога да направя столче — каза й той, както бе застанал на колене, за да направи по-удобна поставката, на която тя трябваше да седне. В този миг май не се различаваше много от Стефан.
Нито едно друго име не можеше да го подтикне да направи това, което стори тогава. Нито една дума или мисъл небможеше да окаже такъв ефект върху поведението му. Миг след като одеялото се смъкна, той се надигна и остави Елена да се облегне назад, като оголи шията си и я изложи напълно открита пред него.
Разликата между мен и брат ми е в това, всъщност й казваше Деймън, че той все още се надява някак си да се промъкне през някаква странична врата в небесния рай. Аз не хленча за това, с което съдбата ще ме накаже. Или ще ме възнагради. Зная си мястото. И пет пари не давам за всичко това, усмихна й се той и разкри докрай кучешките си зъби.