Очите й се разшириха — беше я изплашил. При това неволно и я бе подтикнал към несъзнателен, напълно откровен отговор. Мислите й бяха насочени изцяло към него, така на Деймън му бе лесно да ги разчете: Зная го — и това ми харесва. Зная какво искам. Не съм толкова добра като Стефан. И не зная…
Той беше очарован. Какво не знаеш, скъпа?
Но тя само поклати глава, без да отваря очи.
За да прекъсне унеса й, прошепна на ухото й:
Очите й се отвориха.
— О, не! Моля те, Деймън — прошепна тя. — Моля те! Моля те, не сега! — Преглътна мъчително. — Освен това ти ме попита дали искам нещо за пиене, а после внезапно се оказа, че става дума за питие. Нямам нищо против да пиеш от мен, ако ти харесва, но първо да кажа, че съм толкова жадна… може би жадна колкото теб?
И отново потупа три пъти с пръсти под брадичката си.
Вътрешностите на Деймън омекнаха.
Протегна ръка и пръстите й се стегнаха около високото столче на изящна кристална чаша. С жест на опитен познавач я разклати, за да се завърти течността вътре, за да пробва букета от аромати, след което леко отпи и го задържа на езика си. Беше от единственото вино, което вампирите можеха да пият. Виното, наричано Черната магия, от гроздето растящо в льосовата почва покрай река Клариън. Разказваха се истински легенди за това как това вино им позволявало да се държат на крака, когато не са могли да задоволяват жаждата си.
Елена изпи виното в чашата си. Сините й очи се разшириха, докато оставаше приведена над чашата с тъмно виолетовото вино, докато той й разказваше някои от легендите за това вино. Приятно му беше да я наблюдава, когато изглеждаше такава… да изследва нещо, напрегнала всичките си сетива. Деймън затвори очи и си припомни някои подбрани моменти от миналото. После отново ги отвори, за да се вгледа в Елена, която имаше вид на ожадняло дете, жадно поглъщащо…
— Но това е твоята втора чаша…? — Видя първата чаша да се търкаля в краката й. — Елена, откъде намери още една чаша?
— Просто постъпих като теб. Протегнах ръката си. Нали това не е много силен алкохол? Има вкус на гроздов сок, пък и бях толкова жадна.
Можеше ли наистина да бъде толкова наивна? Наистина виното Черната магия нямаше острия вкус или мирис на повечето спиртни напитки. Беше нежен, създаден за небце на опитен вампир. Деймън знаеше, че гроздето за това вино се отглеждаше само върху льосова почва, която някога е била създадена от спускащите се ледници. Разбира се, този процес е бил достъпен само за вампирите с много дълъг живот, защото са били необходими много години, за да се натрупа достатъчно льос. И когато почвеният слой най-после бил готов, гроздето започнало да расте върху него, а виното отлежавало в бъчви от дърво с много твърда дървесина, без никога да бъде излагано на въздействието на слънчевите лъчи. Точно това му придало този странен оттенък на черно кадифе и толкова деликатния вкус. А сега…
Елена имаше „мустачета“ на устните си от „гроздовия сок“. Силно му се искаше да ги изтрие със своите устни.
— Хм, някой ден ще можеш да разказваш на хората как си изпила само за минута-две чаши от Черната магия. Много ще ги впечатлиш с това — обясни й той.
Но тя отново се потупа под брадичката.
— Елена, да не искаш да ми дадеш от твоята кръв?
— Да! — изрече тя звънко, като човек, който най-после може да отговори на правилно зададен въпрос.
Явно беше пияна.
Разтвори двете си ръце и ги изви назад, разпростря ги на пейката, която тутакси се промени, за да се нагоди към извитото й тяло. Сега пейката магически се превърна в диван от черна шведска кожа с висока облегалка. Нежната шия на Елена се отпусна върху най-високата част на облегалката, с напълно открито гърло. Деймън се отвърна с тихо стенание. Искаше да върне Елена в цивилизацията. Тревожеше се за здравето й, а донякъде бе загрижен и за… Мет. Ала ето че сега… не можеше да има това, което желаеше. Едва ли щеше да склони да пие от кръвта й, когато беше пияна.
Елена издаде някакъв странен звук, може би наподобяващ името му.