— Де… мн? — промърмори тя. Очите й се наляха със сълзи.
Деймън направи за Елена нещо, което една медицинска сестра би направила за някой свой пациент. Но на нея явно й бе неудобно да изкара обратно съдържанието на двете чаши Черна магия пред него.
— Л’шо мие — завалено избъбри тя и накрая изхълца дълбоко. Сграбчи китката на Деймън.
— Да, с това вино не бива да се прекалява. Почакай, само се изправи малко и ме остави да опитам… — Може би защото произнесе тези думи без да се замисли, без да се усети, че прозвучаха грубо или без да има намерението да я манипулира по един или друг начин, те свършиха работа. Елена му се подчини и той можа да притисне по два пръста към всяко от слепоочията й и леко да ги натисне. За част от секундата положението стана още по-зле, но след малко Елена задиша по-бавно и по-спокойно. Още бе опиянена от виното, но повече не пожела да пие.
Моментът бе настъпил. Най-после щеше да й разкрие истината.
Но преди това трябваше да я събуди.
— Тройно еспресо, моля — заяви той, като протегна ръка. Кафето веднага се появи, ароматно и черно като душата му. — Според Шиничи дори само изобретяването на еспресото е достатъчно извинение за човешката раса.
— Който и да е този Шиничи, аз съм съгласна с него или с нея. Тройно еспресо, моля — поръча Елена на магията, която представляваше тази гора, тази сфера, тази вселена. Ала нищо не се случи.
— Може би магията засега е настроена само към моя глас — заяви Деймън, като я ослепи с усмивката си, излъчваща увереност, след което с едно махване на ръка достави кафе и на нея.
За негова изненада Елена се намръщи.
— Ти каза Шиничи. Какво е това?
Деймън не искаше Елена за нищо на света да се замесва с китсуне, но ако наистина искаше да споделя с нея всичко, тя трябваше да узнае и това.
— Той е китсуне или дух на лисица — заговори той. — И личност, която ми даде уебадреса, заради който Стефан замина.
Лицето на Елена се смрази.
— Всъщност — добави Деймън, — смятам, че първо трябва да те прибера в къщата, преди да предприема следващата стъпка.
Елена вдигна отчаян поглед към небето, но го остави да я вземе на ръце и да я върне в колата.
Той току-що бе осъзнал, че това бе най-подходящото място за разговора с нея.
Нали спешно, точно сега, им трябваше място, което да е извън Олд Уд. Не можаха да намерят нито един път, който да не се окаже задънен накрая, завършващ обикновено сред някоя малка поляна или просто сред дърветата. Елена сякаш не се изненада, че намериха тази малка поляна, от която лесно се стигаше до тяхната малка, но безупречно обзаведена хижа. Деймън нищо не каза, като се върнаха там, само провери какво ново се бе появило в обзавеждането.
Имаха една спалня с грамадно луксозно легло. Имаха кухня. И всекидневна. Но всяка от тези стаи можеше да се превърне в някаква друга просто като си пожелаеш мислено, преди да отвориш вратата. Освен това имаше ключове — оставени от това, което според Деймън беше сериозно разтърсеният Шиничи — позволяващи с вратите да се извършват и други операции. Достатъчно бе да пъхнеш ключа във вратата и обявиш какво желаеш или да уточниш къде искаш да се преместиш и желанието ти се сбъдваше, дори и да се намираше извън територията на Шиничи във времето и пространството. С други думи те като че ли бяха свързани с външния свят, но Деймън вече не беше абсолютно сигурен в това. Дали беше истинският свят или само поредната игра и капан, заложен от Шиничи?
А сега пред тях се разкри дълга спираловидна стълба, извеждаща до тераса на покрива, същата като онази в пансиона. Имаше дори и стая на тавана, точно като стаята на Стефан, отбеляза мислено Деймън, докато водеше Елена по стъпалата.
— Ще се изкачим чак там горе? — попита Елена учудено.
— Да, чак догоре.
— И какво ще правим там? — попита Елена, когато той я настани на един стол с подложка за краката и одеяло, преметнато върху него.
Деймън седна на люлеещия се стол, полюля се за малко, обвил ръце около едното си коляно, вдигнал лице към облачното небе.
Олюля се още веднъж, после спря и се обърна към нея.
— Предполагам, че след като вече сме тук — заговори той с нехаен тон, изпълнен с лека самоирония, което обаче всъщност означаваше, че е много сериозен, — най-после мога да ти кажа истината, цялата истина и само истината.
32
— Кой е? — провикна се един глас откъм мрака в гората. — Кой е там?