Бони рядко бе изпитвала такава благодарност към някого, колкото сега към Мат, когато я задържа в прегръдката си. Нуждаеше се от контакта с хора, от тяхната топлина. Ако можеше да се потопи достатъчно дълбоко сред други хора, щеше да бъде до голяма степен в безопасност. Ала само след миг едва се сдържа да не изкрещи, когато слабата светлина на фенерчето й разкри една невероятна, направо сюрреалистична сцена.
— Изобел!
Да, това наистина беше Изобел, но не в болницата в Риджмънт, а в Олд Уд. Беше се облегнала на дафиновото дърво, почти гола, цялата само в кръв и кал. На този фон приличаше на плячка и едновременно на някаква богиня, богиня на отмъщението и на лова и на наказанието на всяко същество, което се изпречи на пътя й. Горката Изобел беше изтощена, едва дишаше, от устата й изскачаха мехури от слюнка, но не беше прекършена. Достатъчно бе да се надникне в очите й, светещи с червен отблясък, за да се увери човек в това.
Зад нея сред тънещите в мрак клони и храсти пристъпваха още две фигури — една висока и слаба, но с шапка като луковица на главата си, а другата по-къса и набита. Приличаха на гноми, опитващи се да проследят някоя горска нимфа.
— Доктор Алпърт! — Мередит изглеждаше толкова смаяна, че едва успя да извика, въпреки че обикновено умееше много добре да се контролира.
По същото време Бони забеляза, че пиърсингът на Изобел беше много по-зле. Тя бе изгубила повечето от халките и иглите си, но от дупките, останали след тях, още изтичаха кръв и гной.
— Внимавайте да не я подплашите — прошепна от сенките гласът на Джим. — Ние я следим, откакто трябваше да спрем. — Бони усети как Мат, тъкмо отворил уста, за да извика, внезапно се задави. Малко след това тя най-после разбра защо Джим изглеждаше толкова странно наедрял от кръста нагоре — защото мъкнеше на гърба си Обаасан, както наричаше баба си на японски, а тя бе обвила ръце около врата му. Досущ като раница, помисли си Бони.
— Странно, но едно дърво се строполи и ни препречи пътя, докато се опитвахме да минем оттам. Не можахме да го заобиколим, за да стигнем до болницата или някъде другаде. И не само това, ами имаше още едно дърво с гнездо на стършели в него или нещо подобно. Изобел се събуди тогава, просто така — лекарката щракна с пръсти — и като чу стършелите, хукна да бяга от тях. Ние се завтекохме след нея. Но не съм сигурна дали и аз не бих направила същото, ако бях сама.
— Някой видя ли тези стършели? — попита след малко Мат.
— Не, много е тъмно. Но ги чухме ясно. Това бе най-странното нещо, което някога съм чувал. Сякаш го издаваше гигантски стършел — поясни Джим.
Сега Мередит стисна ръката на Бони от другата страна. Или за да я принуди да запази мълчание, или за да я окуражи да говори. Бони така й не проумя какво се искаше от нея в този миг. Пък и какво можеше да каже? „Падналите дървета остават тук непокътнати само докато полицията не реши да ги огледа?“. Или: „О, внимавай за дяволски ята от насекоми, дълги колкото ръката ти?“. Или: „Между другото, може би точно сега в Изобел има едно от тези гадни, загадъчни насекоми?“. Това окончателно щеше да подлуди Джим.
— Ако знаех пътя, по който да се върнем в пансиона, веднага щях да се разделя с тях тримата — обади се госпожа Флауърс. — Те не са част от всичко това.
За изненада на Бони доктор Алпърт не се разграничи от твърдението, че тя „не е част от всичко това“. Нито пък попита какво търсеше госпожа Флауърс с две тийнейджърки сред Олд Уд, при това в толкова късен час. Само че това, което изрече, се оказа още по-шашващо:
— Видяхме светлините точно когато започнахте да викате. Пансионът точно тук.
Бони усети как мускулите на Мат се вкоравиха под пръстите й.
— Слава богу — сподавено процеди той. И после продължи бавно: — Но това е невъзможно. Оставих зад гърба си къщата на Дънстан около десет минути преди да се срещнем, а тя се пада точно на отсрещната страна на Олд Уд, гледано откъм пансиона. За да се стигне пеша дотук, са нужни най-малко четирийсет и пет минути.
— Е, не знам дали е възможно или не, но ние видяхме пансиона, Теофилия. Всичките му светлини светеха, от горе до долу. Невъзможно е да сме сгрешили. Сигурен ли си, че не си объркал часа? — добави тя към Мат.
Името на госпожа Флауърс е Теофилия, помисли си Бони и се присви, за да не се изкиска. Напрежението й си казваше думата.
Но точно когато се замисли за това, Мередит пак я сръга с лакът в ребрата.
Понякога й се струваше, че те трите — тя, Елена и Мередит — можеха да осъществяват помежду си нещо като телепатична връзка. Може би не беше истинска телепатия, но понякога бе достатъчен само един поглед, съвсем мимолетен, който казваше повече, отколкото можеше да се изпише в много страници. А понякога — е, невинаги, а само понякога — Мат или Стефан ставаха част от тази игра. Не че беше истинска телепатия, при която чуваш в главата си гласове така ясно, както и в ушите си, но се случваше момчетата да се… настройват точно на канала, използван от момичетата.