Малаха, когото преди това бе видяла загнезден вътре в Деймън, както и описания от Мат, бяха прекалено големи за насекоми — може би дълги колкото човешка ръка. Но сега в Деймън тя долови нещо… огромно. Нещо чудовищно. Нещо, което напълно го бе обсебило, като прозрачната глава на чудовищното създание вътре в Деймън беше копирало красивите му черти, а хитиновата му обвивка беше дълга колкото торса му. Извитите му назад крака точно се наместваха в краката на Деймън. За миг тя се изплаши, че ще припадне, но след това успя да се овладее. Й докато не можеше да откъсне смаяния си поглед от този призрачен образ, си зададе въпроса: какво би сторила сега Мередит?
Мередит би запазила хладнокръвие. И не би прибягнала до лъжа, но сега Елена трябваше да намери начин да се справи.
— Деймън, това е лошо. Но трябва да има някакъв начин да го махнем от теб — и то в най-скоро време. Ще измисля как да стане. Защото докато това е в теб, Шиничи може да те накара да направиш всичко.
— Искаш ли да чуеш защо мисля, че е станало толкова огромно? В онази нощ, когато Стефан ме прогони от стаята си, всички останали влязоха в къщата като добрички малки момичета и момчета, само ти и Стефан излязохте да се поразходите. Летяхте. Носехте се.
Думите му не проникнаха веднага в съзнанието й и тя не разбра за какво й говори, макар че това бе последният път, когато бе видяла Стефан. Всъщност само това имаше значение за нея: това бе последният път, когато двамата със Стефан…
Усети как вътрешно се смрази.
— Вие отидохте в Олд Уд. Душевно ти още беше малко момиче, което още не разбираше кое е добро и кое зло. Но Стефан би трябвало да знае много добре какво го очаква, преди да направи това — на моя територия. Вампирите винаги са възприемали крайно сериозно понятието за територия. И то в мястото ми за почивка — точно пред очите ми.
— О, Деймън! Не!
— О, Деймън, да! Двамата споделяхте кръвта си, така че ти и той бяхте прекалено погълнати един от друг, за да ме забележите, дори и да бях скочил върху вас, за да ви разделя. Тогава ти носеше бяла нощница с висока яка и приличаше на ангел. Изпитах дивото желание да убия Стефан на мига.
— Деймън…
— И точно тогава Шиничи се появи. Не бе нужно да му обяснявам какво изпитвах. Пък и той разполагаше с готов план, с оферта… с предложение.
Елена отново затвори очи и поклати глава.
— Той те е подготвил преди това. Ти вече си бил обладан и готов да се изпълниш с гняв.
— Не зная защо стана така — продължи Деймън, сякаш въобще не я бе чул, — но изобщо не се замислих какво ще означава това за Бони и Мередит и останалите жители на града. Мислех само за теб. Исках само теб, както и да си отмъстя на Стефан.
— Деймън, ще ме изслушаш ли? По това време ти вече си бил обсебен, и то съвсем преднамерено. Виждам съвсем ясно малаха в теб. Ти призна — тя усети как той понечи да заговори, — че нещо е започнало да ти влияе отпреди това, като те заставило да наблюдаваш в онази нощ как Бони и останалите са умирали в нозете ти. Деймън, мисля, че тези създания ще се окажат доста по-трудни за изтръгване, отколкото си въобразяваме. Ти например иначе не би наблюдавал хората, докато вършат интимни неща, нали? Не доказва ли този факт, че в теб се е загнездило нещо лошо?
— Това е само теория — отбеляза Деймън, но не прозвуча щастливо.
— Но не го ли разбираш? Именно това те е накарало да кажеш на Стефан, че си спасил Бони просто така, заради своя прищявка. Същото зло те подтиква да откажеш да споделиш с всички, че малахът те е накарал да гледаш нападението на дърветата и че гледката дори те е хипнотизирала. Това е била причината, както и твоята глупава, упорита гордост.
— Внимавай с комплиментите. Мога дотолкова да се главозамая, че да се пръсна от гордост.
— Не се безпокой — изрече Елена хладно. — Каквото и да се случи с нас, останалите, имам чувството, че твоето его ще оцелее. Какво още следва?
— Сключих сделка с Шиничи. Той трябваше да примами Стефан някъде настрани от пътя, където аз да мога да се срещна с него без свидетели, а после да го отмъкне някъде, където ти да не можеш да го намериш…
Нещо заклокочи и се надигна в гърдите на Елена. Нещо кораво, като стегната топка от дълго сдържано въодушевление. Събра сили да попита за най-важното:
— Не си го убил, нали, Деймън?