— Не, Деймън. Няма да стана твоята принцеса на мрака… или каквото друго там поискаш. Най-много да получиш мъртвото ми тяло, за да си играеш с него.
— Може би и това ще ми допадне. Но забравяш, че мога да прониквам в мислите ти. А ти още имаш приятели, надявам се — които сега са си у дома, и се канят да вечерят или да си легнат. Нали? Приятели, на които всичките им крайници са цели, които още не са понасяли физически страдания, които не знаят какво означава истинска болка.
На Елена й бе необходимо дълго време, за да си възвърне дар слово. Накрая заговори тихо:
— Взимам назад всички хубави неща, които някога съм казала за теб. Ти си чудовище, чу ли добре какво ти говоря? Ти си отвратите… — Гласът й постепенно спадна. — Те са те направили такъв, нали? — завърши тя уморено. — Шиничи и Мисао. За тях това е било едно приятно малко шоу. Също както когато те накараха да нараниш Мат и мен.
— Не, аз го направих само защото го исках. — Какъв бе този червен проблясък, който Елена зърна в очите му? Съвсем кратко припламване на огън… — Знаеш ли колко красива ставаш, когато плачеш? Още по-прелестна от всякога досега. Златните точици в очите ти като че ли изплуват до повърхността и се удавят в сълзи, искрящи като диаманти. Ще ми бъде много приятно да намеря някой скулптор, който да те извае плачеща.
— Деймън, зная, че всъщност не ти изговаряш всичко това. Зная, че онова нещо скрито в теб те подучва да го казваш.
— Елена, уверявам те, това съм само аз. И много се зарадвах, когато го накарах да те нарани. Приятно ми бе да чуя как ти се разкрещя. Накарах го да ти смъкне дрехите… исках после да го накажа, че е сторил това. Но ти не забеляза, че камизолата ти е разкъсана, че си боса. Мет е виновен за всичко това.
Елена се напрегна, за да си спомни момента, в който тя изскочи от ферарито. Да, тогава, пък и след това тя беше боса, с оголени ръце, само по камизола. След този инцидент по храстите край пътя беше се закачило само малко парче от плата на джинсите й. Както и по околните храсти. Но тя досега нито веднъж не се бе замисляла какво е станало с обувките и чорапите й, или как така камизолата й бе накъсана на ленти по краищата. Просто бе благодарна за помощта — на този, който най-много я бе наранил.
„О, Деймън сигурно го е възприел като забавна ирония.“ Тя внезапно осъзна, че мисли само за Деймън, а не за този, който владееше Деймън. Не се замисляше нито за Шиничи, нито за Мисао. Те не бяха като Деймън, каза си тя. „И това трябва непременно да го запомня!“
— Да, беше ми приятно да го карам да те наранява, и ми достави удоволствие аз да ти причинявам болка. Накарах го да ми донесе един върбов прът, с необходимата дебелина, след което го заудрях с него. И ти се наслаждаваше на гледката тогава, кълна ти се в това. Не се притеснявай за белезите, защото и те ще изчезнат като предишните. Ние тримата се наслаждавахме, като слушахме твоите викове. Ти… и аз… и Мет. Всъщност от нас тримата той май най-много се забавляваше.
— Млъкни, Деймън! Не искам да слушам да ми говориш за Мат по този начин!
— Аз обаче не исках да му позволя да те види без дрехи — призна й Деймън, сякаш не бе чул казаното от нея. — И тогава именно аз го отпратих. Преместих го в друга сфера. Исках да те преследва, при това със същото настървение, с което ти се опитваше да се отървеш от мен, само че всичко това ставаше в една празна сфера, от която ти никога не можеше да се измъкнеш. Исках да види онзи специален блясък в очите ти, когато се бориш с всичко, което имаш… и исках да дочакам да те видя победена. Защото ти не си воин, Елена. — Деймън внезапно се разсмя, грозен звук, а за ужас на Елена ръката му я сграбчи и я тласна към стената на терасата на покрива.
— Деймън… — разплака се тя.
— И тогава поисках да направя това. — Без никакво предупреждение юмрукът на Деймън повдигна рязко брадичката й, главата й подскочи назад. Другата му ръка се заплете в косата й, за да извие шията точно до онова положение, в което той искаше да застане. И тогава Елена изохка, когато я прободе бързо, като смъртоносна кобра, след което усети две разкъсващи рани отстрани на шията си, от които бликна кръв.
След много време Елена се пробуди, но безволева и отпусната. Деймън още се опиваше от насладата да притежава Елена Гилбърт. И вече нямаше никакво време, за да крои разни планове.
Тялото й просто се отпусна, с което изненада не само нея, но и Деймън. Когато той вдигна глава, Елена издърпа магическия ключ от пръстите му. После сви крака, обхвана коленете си, за да ги повдигне колкото може по-високо, преди да го изрита с всичка сила. Запрати Деймън към отдавна прогнилото дърво, от което бе скован външния парапет на терасата на покрива.