— Това е костюм за една пиеса! — кресна тя и така създаде още една от безсмъртните легенди за себе си преди още да бе умряла. Додаде задъхано: „Къщата на Каролайн!“ и пристъпи в стаичката на портиера. Само след миг по следите й се втурна най-разкошното момче, по-очарователно от всички, които някоя от съученичките й някога бе виждала. Докато сипеше ругатни на някакъв чужд език, влетя със замах през вратите, които бе прекосила тя броени мигове преди това. А щом отвори стаичката на портиера, вътре нямаше никого.
Елена се спря в коридора и едва не връхлетя върху господин Форбс, който силно се олюляваше. Отпиваше от някаква голяма чаша, пълна с доматен сок, но чашата вонеше на алкохол.
— Не знаем къде се дяна, разбра ли? — кресна й той преди още Елена да беше издумала и дума. — Според мен е превъртяла напълно. Дърдореше нещо за някаква церемония на верандата на покрива — а пък как се беше издокарала! Днес родителите въобще не могат да контролират децата си! — И се свлече до стената.
— Толкова съжалявам — промърмори Елена. Церемонията. Е, церемониите на Черната магия обикновено се провеждаха при изгряването на луната или в полунощ. А сега оставаха само няколко минути до полунощ. Но дори само те бяха достатъчни на Елена да започне да действа по план В.
— Извинете — рече тя, грабна чашата от ръката на господин Форбс и я плисна в лицето на Деймън, който изскочи след нея от стаичката на портиера. После извика: „Някое място, където никой от техния вид да не може да види!“ и пристъпи в…
В преддверието на Ада? В Рая?
Някое място, където никой от техния вид да не може да види. Отначало Елена се учуди, защото почти нищо не виждаше.
Но сетне разбра къде се е озовала — в криптата, скрита дълбоко под земята, под празната гробница на Хонория Фел. Там, където някога бе слязла, за да спаси живота на Стефан и на Деймън.
Сега тук, където не би трябвало да има нещо друго, освен мрак, плъхове и плесен, се виждаше нещо малко, но блестящо. Нещо като феята Дин–Дин от приказката за Питър Пан — само една съвсем дребна фигурка, носеща се във въздуха. Елена с удивление откри, че тази фигурка не се доближи до нея, нито я заговори, но… я защитаваше. Излъчваше светлина, очертаваща кръг на пода, достатъчно голям, за да легне в него човек в цял ръст.
Ала когато се извърна назад, видя Деймън седящ в средата на криптата.
Изглеждаше странно блед за някой, който току-що бе заситил глада си. Но нищо не продума, нито дума, само я гледаше втренчено. Елена пристъпи към него и го докосна по врата.
Само след миг той отново пиеше на големи глътки, с все сила, от най-необикновената кръв на света.
Обикновено при подобни сцени той се впускаше в анализиране: дали му напомняше за вкуса на ягода или за вкуса на някакъв тропически плод, за нещо, което не беше тръпчиво, нещо напомнящо за дървесина, оставящо усещане за изключително нежен вкус… Но не и сега. Не и тази кръв, която далече превъзхождаща всичко, за което той можеше да намери думи. Тази кръв го изпълваше с такава сила, каквато той никога не помнеше някога да беше притежавал…
Деймън…
Но защо не я слушаше? Как можеше дотолкова да се опие от тази необикновена кръв, която бе вкусил в отвъдния свят и защо не се вслушваше в своя донор?
Моля те, Деймън. Моля те да се пребориш с…
Трябваше да познае този глас. Толкова пъти го бе слушал.
Зная, че те контролират. Но не могат да те контролират изцяло. Ти си по-силен от тях. Ти си най-силният…
Е, това със сигурност беше вярно. Но той ставаше все по-смутен и объркан. Донорът му изглеждаше нещастен, а в миналото си той беше ненадминат в умението да ощастливява своите донори. Само че съвсем не си спомняше… действително не можеше да си спомни как бе започнало всичко това.
Деймън, това съм аз. Елена. И ти ме нарани.
Толкова много болка. Такова дълбоко объркване. Още от самото начало Елена знаеше, че няма смисъл да се противи, ако иска да пие кръвта й. Това нямаше да доведе до нищо добро, само щеше да й причини агония и така ще преустанови притока на кръв до мозъка й.