Така че трябваше да се опита да го накара да се пребори с ужасяващото създание, имплантирано в него. Да, но промяната трябваше да дойде отвътре. Ако го пришпори, Шиничи щеше да разбере и отново да го завладее. А и не я устройваше Деймън просто да прояви силата си.
Нима не й оставаше нищо, освен да умре? Поне можеше да се съпротивлява, макар да знаеше, че ще е безсмислено, тъй като Деймън беше много по-силен. С всяко преглъщане той отнемаше от нея още кръв, ставаше още по-силен, променяше се все повече и повече в…
В какво? Това бе нейната кръв. Може би той ще отговори на този призив, който беше и неин призив. Може би някак си отвътре той ще успее да победи чудовището в себе си без Шиничи да забележи.
Но тя се нуждаеше от някаква нова сила, от нов трик…
И още докато го обмисляше, Елена усети прилива на новата Сила в нея. Знаеше, че винаги е била там, но само е чакала подходящия случай да бъде използвана. Беше много специфична сила, която не можеше да бъде използвана за битка, нито дори за нейното спасяване. Все още обаче бе в нея и тя можеше да я насочва. Вампирите, които я преследваха като плячка, жадуваха само да се заситят, но тя разполагаше с цялата си кръв, заредена с огромна жизненост. И да призове тази Сила бе за нея също толкова просто, все едно че пристъпваше към нея с отворено съзнание и с разтворени ръце.
Веднага щом го направи, тя намери новите думи, които сякаш сами изплуваха на устните й. И най-странното от всичко бе извисяването на нови криле от нейното тяло, които Деймън задържа прегънати назад. Тези ефирни криле не бяха за полет, а за нещо друго и когато напълно се разтвориха, образуваха голям свод във всичките цветове на дъгата, чийто връх закръжи назад, за да обгърне едновременно и Деймън, и Елена.
И тогава му съобщи телепатично: Крилете на изкуплението.
А Деймън изкрещя, но само вътрешно, беззвучно.
После крилете леко се отвориха. Само този, който бе много добре запознат с магията, можеше да вижда какво става в тях. Страданието на Деймън се превърна в страдание на Елена, когато тя пое от него всеки болезнен инцидент, всяка трагедия, всяка жестокост, която някога се бе трупала около сърцето му като каменни слоеве от безразличие и грубост.
Слоевете — твърди като камък в сърцевината на звезда, свила се до черно джудже — се разкъсаха и отлетяха настрани. Нищо не можа да спре разпада им. Разлетяха се на едри късове, но се разпиляха и много дребни частици. Някои се разтвориха в нищо, като от тях остана кисело смрадлив дим.
Но имаше нещо в центъра — някакво ядро, което изглеждаше по-черно от ада дори и по-твърдо от рогата на дявола. Тя не можеше да види съвсем ясно какво ставаше в него. Мислеше си — надяваше се — че накрая и то ще разпръсне.
Сега и само сега тя можеше да призове нов комплект криле. Не беше сигурна дали ще преживее първата атака. Със сигурност не вярваше, че ще успее. Но Деймън би трябвало да знае.
Той бе коленичил на пода, но само с едното си коляно, обвил здраво ръце около себе си. Това може би означаваше, че всичко с него бе наред. Той още беше Деймън и би трябвало да е малко по-щастлив без бремето на цялата тази омраза, предубеждения и жестокост. Вече не си спомняше детството и младите аристократи, които наричаха баща му стар глупак заради разорителните му инвестиции и любовниците му, по-млади от синовете му. Нито пък щеше да се терзае от спомените за детството, когато същия този баща го бе пребивал в пиянския си гняв, задето бе пренебрегвал уроците си или се бе забърквал с непристойни компании.
И накрая нямаше да се наслаждава на безбройните ужасни неща, които бе извършил. Щеше да бъде опростен в името на небесата и да бъде спасен благодарение на думите, вложени в устата на Елена.
Но сега… имаше още нещо, което той трябваше да си спомни. Ако Елена беше права.
Само ако беше права.
— Къде е това място? Наранена ли си, малката?
В объркването си той не можа да я познае. Деймън вече бе коленичил, а сега и тя застана на колене до него.
Изгледа я изпитателно.
— Ще се молим или ще правим любов? Или си изпратена от Гонзалгос да ме следиш?
— Деймън — рече тя — това съм аз, Елена. Сега е двадесет и първи век и ти си вампир. — После го прегърна нежно, опря бузата си до неговата и му прошепна: — Крилете на спомените.
И две полупрозрачни криле, фини като криле на пеперуда, с преплитане на три цвята: виолетов, лазурно–син и много тъмносин, изникнаха от гръбнака й точно над кръста й. Крилете бяха украсени с дребни сапфири и прозиращи аметисти, вплетени в сложни плетеници. Тя напрегна мускули, които никога не бе използвала, за да ги повдигне с лекота и наведе напред, докато крилете се сведоха над нея и Деймън, сякаш се бяха укрили в полутъмна пещера, украсена със скъпоценни камъни.