Доста добре.
Всеки от тях пази в себе си по една половина от един пръстен. Двете половини, като се съберат, образуват един ключ. Всяка от тези половини е оформена като бягаща лисица. Но кой знае къде може да крият тези две половини? Както вече ти казах, за да проникнеш тук ти е нужна цяла армия…
Ще намеря двете половини от пръстена, приличащ на лисица. Ще ги сглобя. Ще намеря армия. За да те измъкна от тук.
Елена, не мога да пия повече от теб. Ще припаднеш.
Няма да припадна. Моля те, продължавай.
Просто не мога, още не мога да повярвам, че това наистина си ти…
— Никакви целувки! Вземи кръвта ми!
Мила моя! Елена, наистина не те лъжа, вече съм преситен. Докрай.
А утре?
И утре ще съм преситен. — Стефан се отдръпна, но остави палеца си притиснат към мястото, където бе пробил вените й. — Наистина не мога повече, любов моя.
— А вдругиден?
Все някак ще се справя.
— Да, ще се справиш… защото съм ти донесла това. Прегърни ме, Стефан — помоли го тя с по-тих тон. — Прегърни ме през решетката.
Той го направи, макар да изглеждаше леко озадачен. А тя прошепна на ухото му:
— Престори се, че ми показваш колко много ме обичаш. Погали косата ми. Нашепвай ми нежности на ухото.
— Елена, моя малка сладка любима… — Той духом все още беше достатъчно свързан с нея, за да може да общува с нея телепатично: Да се преструвам, че те обичам? Но когато ръцете му се заровиха в косата й, за да я галят и притискат, ръцете на Елена бяха заети с нещо съвсем друго. Изпод дрехите си тя тайно му предаде плоска манерка, пълна с вино Черна магия.
— Но откъде го намери? — прошепна Стефан, напълно слисан.
— В омагьосаната къща може да се намери всичко. Просто изчаквах най-удобния момент, за да ти го дам, ако се нуждаеш от това.
— Елена…
— Какво?
Стефан като че ли се опитваше да се пребори с нещо. Накрая й прошепна със сведени към пода очи:
— Това не е за добро. Не мога да рискувам да те убият заради един невъзможен план. Забрави ме.
— Притисни лицето си до прътите на решетката.
Той я изгледа многозначително, но не я попита нищо. Просто се подчини на заповедта й.
Тя го зашлеви през лицето.
Е, плесницата не беше много силна… макар че я заболя ръката от удрянето по железните пръти от двете страни.
— Засрами се! — нареди му тя. И преди той да успее да продума нещо, додаде: — Чуваш ли?
В далечината се дочу лай на хрътки — много отдалече, но се приближаваше.
— Те търсят теб — заговори Стефан забързано, внезапно обзет от страх. — Трябва да тръгваш!
Тя само го изгледа втренчено.
— Обичам те, Стефан.
— И аз те обичам, Елена. Завинаги.
— Аз… о, извинявай. — Не можеше да си тръгне, в това бе цялата работа. Също като Каролайн, която говореше и говореше и не си тръгваше от апартамента на Стефан, и тя можеше да остане тук и да говори за това, но не можеше да го направи.
— Елена! Трябва да си вървиш. Не искам да видиш какво те…
— Ще ги убия!
— Ти не си убиец. Не си воин, Елена — и не бива да виждаш това. Моля те? Спомняш ли си как веднъж ме попита дали искам да видя колко пъти ще ме накараш да кажа „моля те“? Е, всяка от тогавашните мои молби сега я повтарям хилядократно. Моля те! Заради мен! Ще си тръгнеш ли?
— Още една целувка… — Сърцето й се разтуптя в гърдите й като птичка, бясно размахваща криле, за да изскочи от клетката си.
— Моля те!
Заслепена от сълзи, Елена се обърна и се улови за вратата на килията.
— Където и да е, извън мястото на церемонията и където никой няма да ме види! — простена тя, отмести вратата и излезе в коридора.
Поне бе видяла Стефан, но колко дълго ще й стигне споменът, за да не се пръсне сърцето й от мъка…
— О, господи, падам…
… вече нищо не разбираше.
Елена осъзна, че се намира някъде навън пред пансиона — на височина поне двайсет и четири метра — и се носеше устремно надолу. Първото, което й хрумна в тази паника, бе, че сега ще умре, след което инстинктът я подтикна да разпери ръце и крака, с които се отблъсна и така успя поне донякъде да омекоти приземяването в короната на едно дърво.