Загубих крилете си завинаги, нали?, помисли си тя, като се концентрира върху мястото между плешките. Знаеше къде точно трябва да бъдат — но нищо не се случи.
После внимателно, сантиметър по сантиметър, започна да се приближава към ствола, като се спря само за да се премести на един по-висок клон, по който видя да пълзи една гъсеница. После се опита да открие някакво място, където да може да седне чрез предпазливо промъкване и изтласкване назад. Клонът обаче се оказа прекалено нависоко за нейния вкус.
Но оттук поне можеше да надзърне надолу. Ясно се виждаше терасата на покрива. И колкото по-дълго се взираше, толкова по-отчетливо забелязваше дребните подробности. Вампирското зрение помага много, помисли си. Това бе доказателство, че се Променяше. Или — да, небето изглеждаше някак си по-светло.
Но се озадачи, като видя колко тъмен и пустеещ изглеждаше пансионът. Това я притесни най-вече защото бащата на Каролайн бе споменал за някаква „среща“ и тя беше узнала по телепатия от Деймън, че Шиничи крои планове за празника на лятното слънцестоене. Възможно ли бе това да не е истинският пансион, а само поредната уловка?
— Успяхме! — извика Бони, когато приближиха къщата. Знаеше, че гласът й звучи пискливо, дори прекалено пискливо, но някак си видът на пансиона, ярко осветен като коледна елха със звезда на върха, й подейства успокоително, макар да знаеше, че нещо не е наред. Идеше й да се разплаче от облекчение.
— Да, успяхме — прозвуча плътният глас на доктор Алпърт. — Всички ние. От всички нас Изобел най-спешно се нуждае от лечение. Теофилия, приготви церовете си. Някой да заведе Изобел в банята.
— Аз ще го направя — обади се Бони с треперещ глас, след кратко колебание. — Тя ще се успокои, нали? Нали?
— По-добре аз да отида с Изобел — предложи Мат. — Бони, ти иди с госпожа Флауърс, за да й помогнеш. Но преди да влезем вътре, искам едно да е ясно: никой да не влиза вътре сам. През цялото време ще се движим по двама или трима. — В гласа му се долавяше властна нотка.
— Има смисъл в думите ти — твърдо заяви Мередит и застана до доктор Алпърт. — По-добре да си много внимателен, Мат. Изобел е най-опасната от всички.
Пред къщата се чуха тънки пискливи гласове. Сякаш пееха две или три малки момичета:
„Иза–чан, Иза–чан, изпий нейния чай, изяж нейната баба.“
— Тами? Тами Брайс? — извика Мередит настойчиво и отвори вратата щом песничката прозвуча отново. Втурна се напред, после внезапно се спря, върна се малко назад, за да сграбчи лекарката за ръката и я повлече след себе си.
Бони ги видя, три дребни фигури, едната по пижама, а другите две по нощници: Тами Брайс, Кристин Дънстан и Ава Зарински. Ава е само на единайсет, каза си Бони, като тя не живееше наблизо нито до Тами, нито до Кристин. И трите хлапачки се хилеха неудържимо. После отново запяха. Мат тръгна след Кристин.
— Помощ! — извика Бони. Внезапно се почувства като увиснала на шията на див мустанг, мятащ се във всички посоки. Изобел явно бе полудяла и ставаше все по-луда с всяко повтаряне на песничката.
— Хванах я — обади се Мат и обгърна Тами с двете си ръце, но дори двамата не можаха да я удържат.
— Ще й дам още едно успокоително — каза доктор Алпърт. Бони видя как Мат и Мередит си размениха погледи — пълни с подозрение.
— Не… не, оставете госпожа Флауърс да й даде нещо — каза Бони отчаяно, но доктор Алпърт вече бе забила иглата на спринцовката си в ръката на Изобел.
— Нищо няма да й дадеш — процеди Мередит решително, изоставила преструвките и изби спринцовката във въздуха.
— Мередит! Какво ти става? — кресна лекарката и изви китката си.
— По-важно е какво не е наред с теб. Коя си ти? Къде сме ние? Това тук не може да е истинския пансион.
— Обаасан! Госпожо Флауърс! Може ли да ни помогнете? — изохка Бони, като все още се опитваше да задържи Изобел.
— Ще се опитам — рече госпожа Флауърс решително и се насочи към нея.
— Не, имах предвид доктор Алпърт — и може би Джим. Не знаете ли някакви магии, които карат хората да приемат истинския си вид?
— О! — извика Обаасан. — Аз мога да помогна за това. Само ме пусни долу, скъпи Джим. За нула време всички ще придобият истинския си вид.
Джейнила беше втора година в гимназията, с големи, замечтани черни очи, обикновено вторачени в някоя книга. Но сега, малко преди полунощ тя затвори книгата, защото баба им още не се бе обадила. Погледна към Тай. Тайрон изглеждаше доста едър, свиреп и борбен на футболното игрище, но всъщност бе най-готиният, внимателен и нежен по-голям брат, който едно момиче можеше да има.