— Може би, ако го обясниш малко по-ясно!
— Ако пък ти кажа, че другата половина е заровена в балната зала Блудуед, ще можеш ли да я намериш? — Лисицата отново се ухили предизвикателно, докато й съобщаваше за следи, които не водеха наникъде — или навсякъде.
— Това ли са отговорите ти?
— Не! — изпищя Мисао внезапно и зарита с крака, като куче, ровещо в прахта. Само че нейните крака се забиха в корема на Елена. Блузата й веднага се разкъса.
— Казах ти, че няма да си играя с теб! — кресна й Елена и вдигна лисицата с лявата си ръка, въпреки че беше много изтощена. В дясната си ръка нагласи ножицата.
— Къде е първата половина от ключа? — запита Елена сурово.
— Сама си я потърси! Само че трябва да претърсиш целия свят и всеки храст наоколо. — Лисицата пак се спусна към гърлото на Елена и острите й зъби достигнаха до плътта.
Елена вдигна Мисао по-високо.
— Предупреждавам те, че ако не ми кажеш, горчиво ще съжаляваш!
И стисна ножицата.
Мисао изпищя, но писъкът й не се чу ясно сред всеобщата суматоха. Елена, чувствайки се все по-уморена, добави:
— Ти си абсолютна лъжкиня, нали? Ако искаш, погледни надолу. Дори не съм приближила ножицата до теб. Само чу щракването и се разкрещя.
Нокътят на Мисао се приближи опасно до окото на Елена. О, така ли? Добре. Сега вече Елена нямаше нито морални, нито етични задръжки. Не причиняваше болка, а само източваше Силата. Ножицата защрака: щрак, щрак, щрак и Мисао закрещя, започна и да я ругае, а под тях човекоподобните дървета се сгърчиха.
— Къде е първата част от ключа?
— Пусни ме и ще ти кажа. — Внезапно гласът на Мисао стана по-малко писклив.
— Даваш ли ми честната си дума, ако можеш да го кажеш сериозно и без да се кискаш?
— Давам ти честната си дума и моята дума като китсуне. Моля те! Не можеш да оставиш една лисица без нито една истинска опашка! Не бива да ги докосваш. Те са като почетни знаци. Но истинската ми опашка е в средата, с бяло на върха и ако там ме порежеш, ще видиш кръв и ще остане подутина. — Мисао сега май наистина се изплаши и изглеждаше готова да сътрудничи.
Елена умееше да преценява хората, притежаваше силна интуиция и сега, както умът й, така и сърцето й подсказваха да не се доверява на това създание. Но толкова много й се искаше да й повярва, да се надява…
Наведе се леко надолу, за да доближи лисицата до земята… не искаше да се поддава на изкушението да я пусне да падне от осемнайсет метра височина.
— Е? След като ми даде честната си дума, какви са твоите отговори?
Шестте човекоподобни дървета под нея се размърдаха и се насочиха към нея, протягайки клоните си, приличащи на алчни, хищни пръсти.
Но Елена все още беше нащрек. Не беше пуснала Мисао, а само охлабила хватката си. Сега отново стегна пръстите си.
Обля я вълна на увереност, затова успя бързо да се издигне и да огледа терасата на покрива, където бяха останали вбесеният Шиничи и разплаканата Каролайн. След малко погледите на Елена и Деймън се срещнаха, което я изпълни с въодушевление и гордост.
— Аз не съм ангел — обяви тя на всеки от групата, който още не беше разбрал това. — Не съм нито ангел, нито дух. Аз съм Елена Гилбърт и съм била в отвъдния свят. Точно сега съм готова да направя това, което трябва да бъде сторено, включително и да сритам нечий задник!
Долу се надигна шумотевица. Отначало тя не разбра на какво се дължи. После осъзна, че останалите, всичките до един нейни приятели, шумно я приветстваха, включително госпожа Флауърс и доктор Алпърт, Мат, та дори и Изобел. Всички се въодушевиха, като видяха как започна да се показва дневната светлина.
Аз ли направих това?, зачуди се Елена и проумя, че го беше постигнала по някакъв начин. Беше осветила поляната, на която се издигаше пансионът на госпожа Флауърс, само горите наоколо оставаха в мрак.
Може би трябва да разширя обсега на светлината, помисли си тя. Може би Олд Уд ще се превърне в нещо по-младо, не толкова зло.
Ако беше по-опитна, никога не би направила подобен опит. Но точно тук и точно сега тя усещаше, че може да се справи с всичко. Набързо се огледа в четирите посоки около Олд Уд и извика: „Крилете на пречистването!“. Появиха се огромни криле, като на пеперуда, блестящи от скреж с всичките багри на дъгата, които веднага се разпериха още повече.
Тя се изненада от тишината, която настана. Почувства се като впримчена в капан, след като бе направила нещо, пред което дори схватката й с Мисао изглеждаше нещо второстепенно. Тази тишина й напомняше за нещо: за всичките най-прекрасни мелодии, събиращи се в един–единствен мощен акорд.