— Или поне годеник — промърмори Каролайн, притиснала ръка към корема си. — Семейството ми и на това ще е съгласно.
— Ще се погрижим за това — изрече Елена тихо, след което я увери с по-твърд тон: — Повярвай ми, Каролайн.
— Не бих ти повярвала, дори ако… — обидено изрече Каролайн. После се изплю срещу Елена. Ала накрая млъкна, може би по свой избор, но може би по волята на малаха в нея.
— Да се върнем към деловите въпроси — обади се Шиничи. — Да видим каква ще е отплатата за това че посочихме следите за намирането на ключа и мястото, където е скрит Стефан. В замяна ще поискам малка част от паметта ти. Да кажем… от времето, когато за пръв път се срещнах с Деймън, та до днешния ден. Ще отнемем тази памет от съзнанието на Деймън. — И се усмихна гадно.
— Не можеш да направиш това! — извика Елена, обзета от паника, която се надигна от сърцето й и се разля до най-отдалечените места на крайниците й. — Сега той е различен, всичко помни, променен е. Ако му отнемеше паметта…
— Тогава ще изчезнат всичките тези мили промени — каза й Шиничи. — Или предпочиташ да отнема от твоята памет?
— Да!
— Но ти си единствената, която чу напътствията, позволяващи да се намери ключа. А и не желая да виждам нещата през твоите очи. Искам да виждам теб… през неговите очи.
Сега Елена бе готова да започне отново да се сражава с него, дори съвсем сама. Но Деймън се обади:
— Върви си и вземи каквото искаш. Но ако не се махнеш след това от този град, ще ти отсека главата с ей тази ножица.
— Съгласен съм.
— Не, Деймън…
— Нали искаш Стефан да се върне?
— Но не и на тази цена!
— Много лошо — намеси се Шиничи. — Защото няма друга сделка.
— Деймън! Моля те… помисли си!
— Мислих. Вината, че този малах се разпространи толкова много, е най-вече моя. Моя е вината, че не проучих какво всъщност става с Каролайн. Не ми пукаше какво става с хората, докато новодошлите не ми се бъркаха и стояха далеч от мен. Но мога да те възмездя за някои неща, които ти сторих, като намеря Стефан. — Извърна се наполовина към нея, със старата неустоима усмивка. — В края на краищата нали основната ми работа е да се грижа за брат си.
— Деймън… изслушай ме.
Ала Деймън вече гледаше само към Шиничи.
— Съгласен съм — изрече. — Сключихме сделката.
39
— Спечелихме битката, но не и войната — констатира тъжно Елена. Мислеше, че е следващият ден след схватката с близнаците китсуне, но вече в нищо не бе сигурна, освен че е жива, че Стефан го няма, а брат му отново се бе превърнал в предишния Деймън.
— Може би защото не се възползваме от помощта на скъпоценния ми брат — подметна той саркастично, сякаш да го докаже. Пътуваха с ферарито и се опитваха да намерят ягуара на Елена — в истинския свят.
Елена не му обърна внимание. Не се вслуша и в тихото съскане, долитащо от някакво устройство, което той бе монтирал вместо радиото в колата, макар че от него също се чуваха гласове и пращенето на статично електричество.
Да не би да беше спиритическа дъска от някакъв нов вид? С аудио изход вместо цялото онова досадно сричане, буква по буква, на подсказаното от духовете. Елена потръпна.
— Ти ми даде думата си, че ще продължиш с мен, докато го намерим. Кълна се, че беше така — в Отвъдното.
— Каза ми, че трябва да те придружа, а ти не можеш да лъжеш. Не и мен. Сега, след като отново си човешко същество, мога да чета по изражението на лицето ти. Ако веднъж съм дал дума, винаги я спазвам.
Човешко същество?, замисли се Елена. Такава ли съм? Всъщност каква съм аз? Каква Сила притежавам? Дори и Деймън забеляза, че Олд Уд се промени и се превърна в истински свят. Вече не е някаква древна, наполовина мъртва гора. Цветята разцъфнаха, както си е редно по средата на лятото. Навсякъде кипеше живот.
— Във всеки случай така ще имам доста време, за да бъда насаме с теб, моя принцесо на мрака.
Ето че отново се върнахме към тази тема, помисли си Елена уморено. Но той би ме изоставил тук, ако му кажа, че сме се смели, крачейки заедно по поляната — сетне той коленичи, за да ме настани да седна по-удобно. Дори и аз започвам да се питам дали това наистина се е случило.
Чу се леко тупване… доколкото нещо можеше да се чуе, заради стила на шофиране на Деймън.
— Улучих го! — поздрави се Деймън. И тогава, когато Елена се извърна, готова да извие волана, за да го накара да спре, той додаде хладнокръвно: — За твое сведение беше само парче от автомобилна гума. Малко животни са черни, извити на дъга и дебели само няколко десети от сантиметъра.