Дори нещо повече от това. Бе спазил всички човешки традиции и обичаи, като се бе опитал да съблече Бони, без да накърни невинността й на девственица. А това беше вълнуващо. Разбира се, бе видял тялото й, нямаше как да се избегне това. Но наистина бе много по-възбуждащо, когато се опитваше да спазва благоприличие. Не го бе правил никога досега.
Може би затова Стефан жънеше такива успехи. Не, Стефан сега имаше Елена, която бе човешко същество, вампир и невидим дух, а сега изглежда беше жив ангел, ако изобщо подобно нещо съществуваше. Сама по себе си Елена бе достатъчно вълнуваща и забавна. При все това в последните няколко минути не бе мислил за нея. Дори можеше да се каже, че бе забравил за нея.
Може би трябваше да я извика, да я доведе тук и да й обясни какво прави, за да няма причини да му разбива черепа. Навярно щеше да е по-добре, ако и тя присъства.
Деймън внезапно осъзна, че не усеща аурата на Елена в стаята на Стефан. Но преди да отиде да провери, се чу трясък, последван от трополене на стъпки, после още един трясък, този път по-близо. И тогава вратата на банята се разтвори с ритник от Смъртния Дразнещ Досадник…
Мат пристъпи заплашително, нещо се заплете около краката му и той погледна надолу, за да ги освободи. Загорелите му страни внезапно се обляха в ярка руменина. Държеше малкия розов сутиен на Бони. Пусна го сякаш го бе ухапал, после отново го вдигна и се завъртя на пети. Едва не се блъсна в Стефан, който тъкмо влизаше. Деймън наблюдаваше развеселено сценката.
— Как се убиват те, Стефан? Само с кол ли? Ще го държиш ли, докато… Кръв! Той й дава да пие кръв! — Мат приличаше на обезумял и сякаш всеки миг щеше да се нахвърли върху Деймън. Лоша идея, помисли си Деймън.
Мат го погледна. „Изправя се срещу чудовище — още по-развеселено си помисли Деймън.“
— Пусни… я… веднага. — Младежът говореше бавно явно, за да придаде повече застрашителност на думите си, ала на Деймън му приличаше по-скоро на бавноразвиващ се.
Малоумен Елементарен Тип, Деймън продължи да измисля описания за Мат. Но това правеше…
— МЕТ — рече на глас и поклати леко глава. Може би така най-накрая ще успее да го запомни за в бъдеще.
— Мет? Ти ме наричаш…? Господи, Стефан, моля те помогни ми да го убия! Той е убил Бони! — Думите излязоха на един дъх от устата му. Жалко, помисли си Деймън, значи все пак можеше да говори и последният му акроним отиваше по дяволите.
Стефан беше изненадващо спокоен. Дръпна Мат зад гърба си и му каза с тон, който не беше предложение, а по-скоро заповед:
— Върви и седни при Елена и Мередит. — После се обърна към брат си. — Ти не се хранеше от нея — рече и това не беше въпрос.
— Да смуча отрова? Не си падам по това, малки братко.
Ъгълчетата на устните на Стефан потрепнаха. Не каза нищо, а само погледна към Деймън с очи, които… разбираха. Деймън настръхна.
— Казах истината!
— Да не би да ти става навик?
Деймън понечи да освободи Бони. Реши, че ако я изтърве в окървавената вода, това ще бъде чудесен предлог да се махне от тази дупка, но…
Но. Тя беше неговото малко птиченце. Вече бе погълнала достатъчно от кръвта му и още малко щеше да я промени завинаги. А ако кръвта, която й бе дал не е била достатъчно, значи по начало не е била подходящ лек. Освен това вълшебникът вече беше тук.
Затвори прореза на ръката си, за да спре да кърви и понечи да заговори…
Вратата отново се разтвори с трясък.
Този път беше Мередит и държеше сутиена на Бони. И Стефан и Деймън се свиха уплашено. Мередит е доста страшна персона, помисли си Деймън. Но поне, за разлика от Мет, се спря да огледа купчината дрехи на пода.
— Как е тя? — попита Мередит, което Мет не бе направил.
— Ще се оправи — отвърна Стефан и Деймън се изненада от чувството на… не облекчение, разбира се, а от гордост за добре свършена работа. Освен това може би сега Стефан нямаше да го пребие до смърт.
Мередит пое дълбоко дъх и затвори за миг уплашените си очи. Когато го направи, цялото й лице се отпусна и сякаш се обля в мека светлина. Може би се молеше. Бяха минали векове, откакто Деймън се бе молил, а и никога не бе отговорено на нито една негова молитва.
Момичето отвори очи, все едно се отърси от нещо и отново доби застрашителен вид. Побутна дрехите на пода и изрече бавно и натъртено:
— Ако другата част на бельото, която е в комплект с тази, не е на Бони, някой ще си изпати.