Размаха сутиена сякаш бе знаме.
Стефан изглеждаше объркан. Как може да не разбира незададения, но важен въпрос за липсващото бельо, чудеше се Деймън. Как може някой да е толкова… толкова ненаблюдателен глупак? Елена никога ли не бе носила… Деймън стоеше като замръзнал, твърде погълнат от образите на вътрешния си свят, за да помръдне. После заговори. Имаше отговор на гатанката на Мередит.
— Искаш ли да дойдеш да провериш? — попита, като извърна целомъдрено глава.
— Да, искам.
Той остана с гръб към нея, докато тя приближи към ваната, бръкна в розовата вода и леко повдигна кърпата. Деймън чу въздишката й на облекчение.
— По устата ти има кръв — отбеляза тя като се обърна. — Очите й бяха по-тъмни от всякога.
Деймън се изненада. Не бе възможно да е ухапал червенокоската по навик, а след това да е забравил, нали? В следващия миг се досети за причината.
— Опитал си се да изсмучеш отровата, нали? — попита Стефан, като му подхвърли бялата кърпа за лице. Деймън избърса тази част от устата си, която гледаше Мередит, и върху кърпата се появи червено петно. Нищо чудно, че имаше чувството, че устата му гори. Тази отрова трябва да беше доста гадна, макар че явно не въздействаше на вампирите така, както на хората.
— Има кръв и на гърлото ти — изтъкна Мередит.
— Неуспешен експеримент — рече Деймън и сви рамене.
— И си срязал китката си. При това доста дълбоко.
— За човек може би. Пресконференцията свърши ли?
Мередит се укроти. Изражението на лицето й бе достатъчно красноречиво и той вътрешно се усмихна. Екстра! Екстра! СТРАШНАТА МЕРЕДИТ!
ПОБЕДЕНА. Познаваше добре израженията на онези, които си бяха счупили зъбите в костеливия орех, наречен Деймън.
Мередит се изправи.
— Има ли нещо, което да му дам, за да спре кървенето на устата му? Може би нещо за пиене?
Стефан изглеждаше сломен. Проблемът на Стефан — е, един от многото проблеми на Стефан — беше, че той смяташе храненето за грях. Дори и говоренето за това.
Може би така беше по-вълнуващо. Хората имаха навика да смятат, че всичко, което си мислят, е грях. Дори вампирите го правеха. Деймън беше затруднен и раздразнен. Какво да кажеш, когато всичко, което правиш, се смята за грях? Деймън се почувства отхвърлен.
Обърната с гръб, Мередит не изглеждаше толкова плашеща. Деймън реши да рискува да отговори на въпроса какво би могъл да пие.
— Ти, скъпа… ти, скъпа.
— Май станаха много „скъпи“ — заяви загадъчно Мередит и преди Деймън да осъзнае, че тя говори за граматичните правила, а не за личния му живот, вече бе излязла. Заедно със сутиена.
Сега Деймън и Стефан останаха сами. Стефан приближи с една крачка, без да гледа към ваната. Пропускаш много, глупако, помисли си Деймън. Това бе думата, която търсеше преди малко. Глупак.
— Направил си много за нея — рече Стефан. Изглежда му бе също толкова трудно да погледне към брат си, както и към ваната. Това му оставаше малко свобода на действие. Реши да се втренчи в стената.
— Ти ми каза, че ще ме набиеш, ако не го направя. А никога не съм си падал по боя. — Озари брат си с ослепителната си усмивка, която се задържа на устните му, докато Стефан не започна да се извръща, за да го погледне. Тогава тутакси се стопи.
— Ти далеч надмина обикновения дълг.
— С теб, малки братко, човек никога не знае къде свършва дълга. Кажи ми, как изглежда безкрайността?
Стефан изпусна дълбока въздишка.
— Поне не си от онези грубияни, които тероризират останалите само когато са по-силни.
— Това да не е покана „да излезем навън“, както се казва?
— Не, правя ти комплимент, че си спасил живота на Бони.
— Не знаех, че имам избор. Между другото, как успя да излекуваш Мередит и… и… как изобщо се справи?
— Елена ги целуна. Не си ли разбрал, че е излязла? Тъкмо бяхме пред пансиона, когато тя изтича надолу по стълбите, вдъхна в устата им и ги излекува. От това, което наблюдавам, тя много бавно се превръща от дух в човек. Предполагам, че ще са нужни още няколко дни, съдейки по прогреса й, откакто се е събудила.
— Поне говори. Не много, но не можеш да искаш всичко. — Деймън си спомни гледката от поршето, когато Елена подскачаше като балон във въздуха. — Тази червенокоска не е казала нито дума — додаде недоволно, сетне сви рамене. — Все едно.
— Защо, Деймън? Защо просто не си признаеш, че те е грижа за нея, при това достатъчно, за да я спасиш — при това без дори да се опиташ да се възползваш от нея? Знаеше, че тя не може да си позволи да губи повече кръв…