Ала това не можеше да бъде избегнато. Когато Деймън излезе от банята, Елена беше точно пред него, носеше се из въздуха като огромна пеперуда. Погледът му тутакси бе привлечен от онова, което не искаше да види: изражението й.
Лицето на Елена не бе отражение на лицата на останалите. Тя изглеждаше загрижена, разстроена. Ала нямаше и следа от отвращението или омразата, която изразяваха лицата на приятелите й.
Тя дори заговори с този странен мисловен език, който не беше точно телепатия, но който й позволяваше да общува едновременно на две нива.
Деймън. Кажи за малахите. Моля те.
Деймън повдигна вежди. Да каже на тайфа обикновени човеци нещо за себе си? Дали нарочно не говореше подобни абсурди?
Освен това малахите не бяха направили нищо. Те просто бяха отвлекли вниманието му за няколко минути, това беше всичко. Нямаше смисъл да се обвиняват малахите, задето просто бяха усилили за кратко собствените му видения. Запита се дали Елена има някаква представа за съдържанието на малките му фантазии.
Деймън. Виждам. Всичко. Но все пак, моля те…
О, ами може би духовете са свикнали да виждат мръсното бельо на всички. Елена не отговори на това и той остана в неведение, в пълен мрак.
Пълен мрак. Към него бе привикнал, оттам бе дошъл. Всички ще поемат по различните си пътища — хората към топлите си и уютни домове, а той към някое дърво в гората. Елена ще остане със Стефан, разбира се.
Разбира се.
— Имайки предвид обстоятелствата, няма да ти кажа сбогом — рече Деймън и я озари с ослепителната си усмивка. Тя го погледна сериозно и печално. — Просто ще си кажем „довиждане“ и ще оставим нещата така.
Нямаше отговор от хората.
Деймън. Сега Елена плачеше. Моля те.
Деймън се запъти към мрака.
Моля те…
Разтривайки врата си, той продължи, без да се обръща.
13
Много по-късно същата вечер Елена не можа да заспи. Не искала да бъде затворена във Високата стая, така каза. Стефан тайно се тревожеше, че тя иска да излезе навън и да проследи малахите, които бяха нападнали колата. Но не мислеше, че сега е в състояние да лъже. Тя стоеше пред затворения прозорец, повтаряйки му напевно, че иска въздух. Чист въздух, навън.
— Трябва да облечеш някакви дрехи.
Но Елена беше озадачена… и упорита. Нощ е. Това е моята Нощна рокля, изтъкна тя. Ти не харесваш моята Дневна рокля. После отново се блъсна в прозореца. Нейната „Дневна рокля“ беше синята му риза, чиито краища завързваха отпред и се получаваше нещо като къса долна риза, която стигаше до средата на бедрата й.
Това, което тя искаше точно сега, пасваше толкова добре с неговите собствени желания, че той се чувстваше… малко виновен. Но се остави да го убедят.
Двамата се понесоха, ръка за ръка — Елена като призрак или ангел в бялата си нощница, а Стефан — целия в черно. Имаше чувството, че почти изчезва в сенките на дърветата, скриващи лунната светлина. Незнайно как се озоваха в Олд Уд, където скелетите на дърветата се смесваха с вечно зелените клони. Стефан разпростря новопридобитите си изострени сетива, но откри само нормалните обитатели на гората, които бавно и колебливо се завръщаха, след като бяха подплашени от изблика на Силата на Деймън. Таралежи. Елени. Лисугери и една бедна лисица с двете си малки лисичета близнаци. Птици. Всички онези животни, които превръщаха гората в толкова прекрасно място.
Нищо като малахи или същество, което би причинило зло.
Започваше да се чуди дали Деймън просто не си бе измислил създанието, което му е въздействало. Деймън беше изключително убедителен лъжец.
Той каза истината, отекна в главата му мелодичният глас на Елена. Но или създанието е невидимо, или вече си е отишло. Заради теб. Заради твоята Сила.
Погледна я и видя, че и тя го гледа със смесица от гордост и едно друго чувство, което много лесно можеше да се определи — но се сепна да го види когато бяха навън.
Тя вдигна лице нагоре. Класическите му черти се очертаха чисти и безупречни на лунната светлина.
Страните й бяха порозовели, а устните — леко стиснати.
О, по дяволите, каза си диво Стефан.
— След всичко, което преживя — поде той и направи първата си грешка. Улови ръцете й. Тогава обединената Сила и на двамата ги завъртя много бавно в омайната си вихрушка.