Едно от най-полезните неща, които Деймън бе научил напоследък — много по-полезно от летенето, макар че бе вълнуващо изживяване — бе да прикрива напълно присъствието си.
Разбира се, трябваше да спусне всичките си бариери. Те щяха да се видят дори при обикновено сканиране. Но това нямаше значение, защото ако никой не можеше да го види, никой нямаше да го открие. Съвсем лесно и просто.
Тази вечер, след като излезе от пансиона, той отиде в Олд Уд, за да си намери дърво, сред чиито клони да се отдаде на мрачното си настроение.
Нямаше никакво значение какво си мислят човешките отрепки за него, каза си злобно. Това беше все едно да се тревожи какво си мисли пилето за него, преди да му извие врата. А от всички неща, за които най-малко му пукаше, беше мнението на брат му за него.
Но Елена беше там. И въпреки че тя разбираше — беше направила опит да накара и другите да разберат — просто беше прекалено унизително да го наказват пред нея.
И така той се бе оттеглил, каза си горчиво, в единственото място, което можеше да нарече дом. Въпреки че беше малко абсурдно, след като можеше да прекара нощта в най-добрия хотел във Фелс Чърч (единствения хотел) или с някое от многото сладки момичета, които биха поканили един уморен пътник на едно питие… вода. Само с една малка вълна на Силата щеше да приспи родителите и щеше да има подслон, както и топло и желаещ източник за „гризкане“ до сутринта.
Ала той беше в злостно настроение и просто искаше да бъде сам. Малко се страхуваше да ловува. Нямаше да може да се контролира в това си състояние с някое паникьосано животно. В момента изпитваше желание единствено да разкъсва, да унищожава и да направи някой много, много нещастен.
Макар че животните се бяха върнали и Деймън много внимателно използва само обикновените си сетива нищо нямаше да издаде присъствието му. Нощта на ужаса бе свършила за тях, а и те имаха много кратка памет.
Тогава, тъкмо когато се бе облегнал на един клон, изпълнен с желанието поне Мет да получи някаква болезнена и постоянна рана, се появиха те. Очевидно отникъде. Стефан и Елена, ръка за ръка, носещи се из въздуха като двойка щастливи крилати шекспирови любовници, сякаш гората беше техен дом.
Отначало не можеше да повярва.
И тогава, тъкмо когато се готвеше да ги обсипе със заплахи и сарказъм, те започнаха любовната си сцена.
Точно пред очите му.
Дори летяха на неговата височина, сякаш искаха да му натрият носа. Целуваха се, милваха се и… още нещо.
Бяха го направили воайор против волята му, макар че с всяка изминала минута, колкото по-разгорещени и страстни ставаха ласките им, гневът на Деймън нарастваше и вече не можеше да откъсне поглед от тях. Скръцна със зъби, когато Стефан предложи кръвта си на Елена. Искаше да изкрещи, че имаше време, когато това момиче беше негово, когато можеше да я пресуши докрай и тя щеше да умре щастлива в ръцете му, когато се подчиняваше само на звука на гласа му, а вкусът на кръвта му я караше да примира от блаженство в прегръдките му.
Както сега очевидно в тези на Стефан.
Това бе непоносимо. Заби нокти в дланите си, когато Елена се уви около Стефан като дълга, грациозна змия и впи устни в шията му. Лицето на брат му бе обърнато към небето, а очите — затворени.
В името на всички демони в ада, защо просто не свършат по-бързо?
В този момент забеляза, че не е сам на добре избраното, удобно и широко дърво. Там имаше още някой, седнал спокойно до него върху големия клон. Трябва да се е появил, докато е бил погълнат от любовната сцена и опиянен от собствената си ярост. Никой не се бе промъквал така безшумно и изненадващо до него в продължение на два века. Дори може би три.
Шокът беше толкова силен, че той се изхлузи от клона — без дори да прибегне до умението на вампирите да летят.
Една дълга ръка се протегна, за да го улови и Деймън се озова пред чифт смеещи се златисти очи.
Кой, по дяволите, си ти?, изпрати мислено въпроса си. Дори не му пукаше, че може да бъде прихванат от любовниците на лунната светлина. В този миг навярно само атомна бомба или огнедишащ дракон можеше да отвлече вниманието им.
Аз съм дяволът Шиничи, отвърна момчето. Деймън отдавна не бе виждал по-странна коса от неговата. Беше гладка, лъскава и черна, с изключение на неравномерни тъмночервени краища. Перчемът, който той отмяташе безгрижно над очите, също бе с пурпурни краища, както и тънките кичури, които се виеха около яката му, тъй като косата му бе малко дълга. Все едно дългите езици на танцуващи пламъци лижеха краищата й, а това подчертаваше отговора му:_ Аз съм дяволът Шиничи._ Никой не приличаше толкова на дявол, дошъл направо от Ада, както това момче.