От друга страна очите му бяха от чисто злато като на ангел. Повечето хора ме наричат само Шиничи, поясни сериозно момчето, но очите му се присвиха леко, за да покаже, че се шегува. Сега знаеш името ми. А ти кой си?
Деймън само го погледна мълчаливо.
14
Елена се събуди на следващата сутрин в тясното легло на Стефан. Позна го още преди да се разсъни напълно. Надяваше се да е дала разумно обяснение на леля Джудит за миналата нощ. Миналата нощ — всичко й беше като в мъгла. Какво бе сънувала, че това събуждане й се струваше толкова необичайно? Не си спомняше… Боже, не си спомняше нищо!
После си спомни всичко.
Изправи се толкова рязко, че ако беше ден по-рано, щеше да излети от леглото.
Дневна светлина. Спомни си — дневна светлина, при това най-ярката — а тя не носеше пръстена си. Огледа като обезумяла двете си ръце. Нямаше пръстен. А тя стоеше, окъпана от силна слънчева светлина и не изпитваше болка. Не беше възможно. Знаеше, споменът бе съвсем ясен и отчетлив и проникна във всяка клетка на тялото й — дневната светлина щеше да я убие. Беше си научила урока, когато само един–единствен слънчев лъч бе докоснал ръката й. Никога нямаше да забрави пронизващата, изгаряща болка: това докосване завинаги бе предопределило поведението й. Да не излиза никъде без пръстена с лапис лазули, който сам по себе си беше много красив, ала още по-прекрасна бе увереността, че той е нейният спасител. Без него, тя можеше, щеше…
Ох.
Но тя вече беше, нали?
Беше умряла.
Не само се бе променила, когато стана вампир, но умря с истинска смърт, от която никой не се завръща. Според собствената й философия би трябвало да се разпадне на безброй атоми или да отиде право в ада.
Вместо това не бе отишла никъде. Припомни си сънища за бащински или майчински настроени хора, които й дават съвет — както и желанието да помогне на хората, което изведнъж стана много по-лесно. Училищният побойник? Бе наблюдавала с тъга как пияният му баща нощ след нощ излива гнева си върху него. Онова момиче, което никога не си подготвяше домашните? От нея се очакваше да отглежда трима по-малки сестри и братя, докато майка й лежеше по цял ден в леглото. Само да нахрани бебето, да го изпере и да почисти й отнемаше цялото време. За всяко поведение си имаше причина и сега тя можеше да я види.
Дори общуваше с хора в сънищата им. А след това един от Древните дойде във Фелс Чърч, но тя успя да се опълчи на намесата му в сънищата и не избяга. Той накара хората да повикат на помощ Стефан… Деймън също бе призован. И Елена направи всичко, което бе по силите им, за да им помогне, дори когато беше почти непоносимо, защото Древните управляваха любовта, знаеха кои бутони да натиснат и как да подтикнат враговете ти да действат в правилна посока. Но те се бориха с него — и победиха. А Елена, докато се опиташе да излекува раните на Стефан, някак си сама стана отново смъртна: гола, легнала върху земята в Олд Уд, покрита с якето на Деймън, докато самият Деймън изчезна, без да дочака да му благодари.
И онова събуждане беше свързано с основни неща като сетивата: докосване, вкусване, чуване, виждане — със сърцето, но не с разума. Стефан беше толкова добър с нея.
— А сега, какво съм аз? — изрече на глас Елена, взирайки се в ръцете си, докато ги обръщаше отново и отново. Не можеше да повярва на солидната, човешка плът, която се подчиняваше на законите на гравитацията. Беше казала на Стефан, че заради него би се отказала от умението да лети. Някой бе сбъднал думите й.
— Красива си — отвърна Стефан разсеяно, без да помръдва. Сетне се изстреля внезапно нагоре. — Ти говориш!
— Зная.
— При това съвсем логично!
— Много любезно от твоя страна.
— И то цели изречения!
— Забелязах.
— Продължавай, кажи нещо дълго… моля тя — избъбри Стефан, сякаш не вярваше на ушите си.
— Май се мотаеш твърде много с приятелите ми — рече Елена. — Изречението съдържаше дързостта на Бони, любезността на Мат и строгото придържане на Мередит към фактите.
— Елена, това си ти!
Вместо да продължи тъпия диалог с възклицание от рода на: „Стефан, аз съм!“, Елена замълча и се замисли. После стана предпазливо от леглото и направи една крачка. Стефан бързо се извърна, докато й подаваше пеньоара. Стефан? Стефан!