Тишина.
Когато Стефан се извърна, след като изчака малко за благоприличие, видя, че Елена е коленичила, огряна от слънчевата светлина и държи пеньоара.
— Елена? — Знаеше, че на него му прилича на много млад медитиращ ангел.
— Стефан.
— Но ти плачеш.
— Аз отново съм човешко същество, Стефан. — Тя вдигна ръка, която след миг падна надолу под влияние на гравитацията. — Отново съм човешко същество. Ни повече, ни по-малко. Предполагам, че са били нужни само няколко дни, за да стана отново предишната.
Надникна в очите му. Толкова невероятно зелени очи. Като зелен кристал, отразяващ някаква светлина зад тях. Като зелено листо през лятото, огряно от слънчевия лъч.
Мога да чета мислите ти.
— Но аз не мога да чета твоите, Стефан. Мога само да разбера общия им смисъл и дори и тогава… не можем да сме сигурни в нищо.
Елена, всичко, което искам, е в тази стая. Той потупа леглото. Седни до мен, за да кажа: Всичко, което искам, е на това легло.
Но вместо това тя се хвърли в прегръдките му, обви ръце около врата му, а краката й се преплетоха с неговите.
— Аз все още съм много млада — прошепна, като се притисна към гърдите му. — И, ако броиш дните, не сме имали много дни заедно като този, но…
— Аз все още съм твърде стар за теб. Но мога да те гледам и да виждам как ти отвръщаш на погледа ми…
— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш.
— Винаги ще те обичам.
— Каквото и да се случи.
— Елена, Елена… обичах те, когато беше смъртна, като вампир, като чист дух, като дете дух… и сега отново като човек.
— Обещай ми, че винаги ще бъдем заедно.
— Винаги ще бъдем заедно.
— Не, Стефан, това съм аз. — Тя посочи към главата си, за да подчертае, че зад тъмносините очи със златисти точици са бурно препускащите й мисли. — И аз те познавам. Дори да не мога да чета мислите ти, мога да чета по лицето ти. Всички стари страхове се върнаха, нали?
Той отвърна поглед.
— Аз никога няма да те напусна.
— Нито за ден, нито за час дори?
Той се поколеба, после я погледна право в очите. Ако наистина го искаш. Няма да те напусна, дори и за час. Натъртваше мислено думите си, за да може да го чуе.
— Освобождавам те от всичките ти обещания.
— Но, Елена, аз бях съвсем искрен.
— Зная. Но когато си отидеш, не искам да изпитваш вина, задето си ги нарушил.
Дори без телепатия, Елена знаеше какво си мисли той до най-малката подробност: искаше да я ободри и развесели. Все пак тя току-що се бе събудила. Вероятно беше малко объркана. Но нямаше намерение да прояснява мислите си или неговите. Навярно поради това захапа леко брадичката му. И го целуна. Определено, помисли си Елена, един от двамата беше много смутен…
Времето сякаш се проточи безкрайно, а сетне спря. А след това вече нямаше нищо смущаващо или объркано. Елена знаеше, че Стефан знае какво иска тя, а той искаше всичко, което желаеше тя от него.
Бони се втренчи тревожно в номера, изписан върху дисплея на телефона й. Стефан се обаждаше. После прокара ръка през косата си, разроши къдриците си и отговори на видео обаждането.
Но вместо Стефан се оказа Елена. Бони се закиска и понечи да й каже да не си играе с играчките на възрастните — сетне впери поглед в екранчето.
— Елена?
— Всеки път ли ще го чувам? Или само от моята сестра вещица?
— Елена?
— Пробудена и все едно като нова — рече Стефан и се появи на екрана. — Обаждаме ти се веднага след като се събудихме…
— Еле… но вече е почти обяд! — изтърси Бони.
— Бяхме малко заети — заяви Елена спокойно. О, не беше ли страхотно да чуе приятелката си да говори по този начин! Малко невинно и изцяло самодоволно, така че ти се искаше да я разтърсиш и да я умоляваш да ти сподели и най-малката порочна подробност.
— Елена — ахна Бони, като използва най-близката стена, за да се подпре, сетне се плъзна надолу по нея. Чорапи, ризи, пижами и бельо полетяха от ръката й към килима, а очите й плувнаха в сълзи. — Елена, те казаха, че трябва да напуснеш Фелс Чърч — ще го направиш ли?
Елена настръхна.
— Те казаха какво?
— Че двамата със Стефан ще трябва да заминете заради ваше добро.
— Никога!
— Малка моя прекрасна лю… — поде Стефан, сетне млъкна рязко и затвори уста.