— Ние сме съюзници и това е безспорно! — Засмя се. — Още повече след като мога да поставя пръста си върху самата ти душа. Тук. Усещаш ли? Какво още мога да те накарам да направиш…
След това продължи да се обръща към създанието вътре в Деймън:
— Но точно сега… малко угощение, което ще ти помогне да пораснеш и станеш още по-силен.
В съня Шиничи направи жест, легна назад, окуражавайки невидимите малахи да излязат от дърветата. Те се прокраднаха и се промъкнаха към тила на Деймън. И тогава тези уродливи същества проникнаха в него, едно по едно, през прореза, за който той дори не подозираше. Усещането за меките им, отпуснати, подобни на медузи тела, беше почти непоносимо… плъзваха се в него…
Шиничи пееше тихо.
В съня си Деймън беше ядосан. Не заради глупостите на малахите в него. Това беше нелепо. Беше ядосан, защото знаеше, че Шиничи в съня му наблюдава Елена, докато разтребва остатъците от пикника. Наблюдаваше всяко нейно движение с натраплива близост.
— Тя е необикновено момиче, твоята Елена — додаде в съня Шиничи. — Ако оживее, мисля, че ще бъде моя за нощ или две. — Погали нежно кичурите, паднали върху челото на Деймън. — Необикновена аура, не мислиш ли? Ще се постарая смъртта й да е красива.
Ала Деймън бе потопен в един от онези сънища, в които нито можеш да се движиш, нито да говориш. Затова не отговори.
Междувременно създанията продължиха да изкачват дърветата и да се изливат като желатин вътре в него. Едно, две, три, дузина, две дузини. И още.
А Деймън не можеше да се събуди, въпреки че още малахи изпълзяваха от Олд Уд. Те не бяха нито мъртви, нито живи, нито мъже, нито девици, само капсули на Силата, която щеше да позволи на Шиничи да контролира съзнанието на Деймън от разстояние. Продължаваха да излизат, безчетни…
Шиничи продължи да наблюдава потока — искрите, които избухваха във всички органи на Деймън. След малко отново запя:
Деймън сънува, че чу думата „забрави“, прошепната от стотици гласове. И макар че се опита да си спомни какво да забрави, то се разсея и изчезна.
Събуди се сам на дървото, а цялото му тяло пулсираше от болка.
16
Когато се върнаха от пикника, Стефан се изненада, когато завари госпожа Флауърс да ги чака. И съвсем необичайно, тя каза нещо, което не се отнасяше до градината й.
— Горе има съобщение за теб — кимна към тясната стълба. — Остави го тъмнокос младеж. Прилича на теб. На мен не ми каза нищо. Само попита къде да остави съобщението.
— Тъмнокос младеж? Деймън? — попита Елена. Стефан поклати глава.
— Защо ще ми оставя съобщения?
Остави Елена и госпожа Флауърс и забърза нагоре по тесните, извити стълби. На горната площадка намери един лист, пъхнат под вратата.
Беше поздравителна картичка, без плик. Стефан, който познаваше брат си, се съмняваше, че е платил за нея — поне не с пари. Вътре с дебели черни букви бе написано следното:
НЕ СЕ НУЖДАЕШ ОТ ТОВА.
ТАЗИ НОЩ СВЕТИ СТЕФАН МОЖЕ.
ЩЕ ТЕ ЧАКАМ ПРИ ДЪРВОТО.
КЪДЕТО ЧОВЕЦИТЕ СЕ БЛЪСНАХА.
НЕ ПО-КЪСНО ОТ 4:30 СУТРИНТА.
ЩЕ ТИ СЪОБЩЯ ВАЖНА ИНФОРМАЦИЯ.
Д.
Това бе всичко… и един уеб адрес.
Стефан понечи да хвърли бележката в кошчето, когато любопитството надделя. Включи компютъра, въведе адреса на сайта и зачака. Отначало нищо не се случи. После върху черния екран се появиха тъмносиви букви. За човешко око екранът щеше да изглежда празен. За вампирите, с изключително силното им зрение, сивите букви бяха бледи, но съвсем ясно различими:
УМОРИ ЛИ СЕ ОТ ТОЗИ ЛАПИС ЛАЗУЛИ?
ИСКАШ ЛИ ДА ОТИДЕШ НА ВАКАНЦИЯ НА ХАВАИТЕ?
ПИСНА ЛИ ТИ ОТ ЕДНА И СЪЩА ТЕЧНА ХРАНА?
ЕЛА И ПОСЕТИ ШИ НО ШИ.
Стефан посегна да затвори страницата, ала нещо го възпря. Остана втренчен в едва различимата реклама, докато не чу Елена пред вратата. Бързо изключи компютъра и стана, за да поеме кошницата за пикник от ръката й. Не й каза нищо за бележката, нито за това, което бе видял върху екрана на компютъра. Но с напредването на вечерта все повече и повече мислеше за тях.