— Ти… уебсайт? Не вярвам…
Деймън не му обърна внимание.
— Предадох съобщението, защото вече бях чувал за това място — Ши но Ши.
— Означава „Смърт на Смъртта“.
— Така ми го преведоха и на мен. — Деймън озари Стефан с усмивката си от хиляда киловата и впи поглед в него, докато накрая брат му се извърна. Имаше чувството, че е изложен на слънчевата светлина без пръстена си от лапис лазули.
— Всъщност — поде Деймън словоохотливо, — аз поканих този тип да дойде и лично да ти обясни всичко.
— Ти си направил какво?
— Той ще бъде тук точно в 4:44. Не аз определих часа, това е нещо много специално за него.
В този миг, с леко съскане, като Стефан не усети никаква Сила, нещо се приземи на клона над тях, след което се спусна върху техния, като промени формата си.
Беше наистина млад мъж, с черна коса с огнени краища и ведри златни очи. Когато Стефан се извърна към него, той вдигна двете си ръце в жест на безпомощност и покорство.
— Аз съм дяволът Шиничи — рече младият мъж непринудено. — Но, както казах на брат ти, повечето хора ме наричат само Шиничи. Разбира се, изборът е твой.
— И ти знаеш всичко за Ши но Ши?
— Никой не знае всичко за него. Това е място… и организация. Аз съм съпричастен към него, защото — Шиничи доби срамежливо изражение — ами предполагам, че просто обичам да помагам на хората.
— А сега искаш да помогнеш на мен.
— Ако наистина искаш да станеш човек… зная как.
— Май е по-добре да ви оставя насаме, за да си поговорите, какво ще кажете? — попита Стефан. — Трима са вече много, особено върху този клон.
Стефан го стрелна остро с поглед.
— Ако ти минава и най-малката мисъл да се отбиеш в пансиона…
— След като Дамарис вече ме чака? Честно, малки братко, не си в ред. — И Деймън се превърна в гарван преди Стефан да го накара да му се закълне, че няма да го стори.
Елена се обърна в леглото и се протегна машинално към топлото тяло в леглото до нея. Ала пръстите й напипаха само хладната вдлъбнатина, където бе лежало тялото на Стефан. Тя отвори очи.
— Стефан?
Милият той. Двамата бяха в такъв идеален синхрон, все едно бяха една личност — той винаги знаеше кога тя ще се събуди. Вероятно бе слязъл долу, за да й донесе закуската. Госпожа Флауърс винаги я оставяше топла (още едно доказателство, че тя беше от добрите вещици), а Стефан носеше горе подноса.
— Елена — изрече на глас девойката, само, за да се чуе как говори. — Елена Гилбърт, досега си получила твърде много закуски в леглото. — Потупа се по корема. — Да, определено се нуждая от упражнения.
— Добре, добре — продължи да говори на глас. — Ще започнем с раздвижване и дишане. След това малко протягане. — Цялата гимнастика ще бъде зарязана, когато Стефан се появи, помисли си момичето.
Но Стефан не се появи, дори след едночасовите упражнения, след които остана да лежи изморена в леглото.
Не се качи по стълбите, не й донесе чаша чай.
Къде беше той?
Елена погледна през прозореца и зърна долу госпожа Флауърс.
Сърцето й бе забило по-учестено по време на аеробиката и още не бе възвърнало обичайния си ритъм. Въпреки че изглеждаше невъзможно да започне разговор с госпожа Флауърс по този начин, тя извика към нея:
— Госпожо Флауърс?
И чудо на чудесата, възрастната дама спря да простира чаршафи на простора и вдигна глава.
— Да, Елена, скъпа?
— Къде е Стефан?
Чаршафът се изду около госпожа Флауърс и тя изчезна от погледа на девойката. Когато се изправи, жената вече я нямаше.
Но Елена не откъсваше поглед от коша за пране. Той все още беше там.
— Не си отивайте! — изкрещя момичето и припряно нахлузи дънките и новия си син потник. След това изтрополи надолу по стълбите и изскочи в градината.
— Госпожо Флауърс!
— Да, Елена, скъпа?
Елена я зърна иззад метрите бял плат.
— Виждали ли сте Стефан?
— Не и тази сутрин, скъпа.
— Изобщо ли не сте го виждали?
— Както обикновено станах на зазоряване. Колата му я нямаше и още не се е върнал.
Сега сърцето на Елена туптеше бясно. Винаги се бе страхувала от нещо подобно. Пое дълбоко дъх и изтича обратно нагоре по стълбите.
Бележка, бележка…