— Точно така е — призна той мрачно и й описа малаха колкото можа по-подробно. Това донякъде го разсея, защото междувременно госпожа Флауърс взе един от блестящите си хирургически инструменти от подноса за изваряване и започна да почиства зачервената му подута ръка.
— Стискай колкото можеш по-силно тази кърпа — каза му тя. — Раните вече са хванали коричка, но непременно трябва пак да се отворят, за да се почистят както е редно. Ще те заболи. Не може ли някоя от тези млади жени да те държи за ръката, за да не се дърпаш?
Елена се надигна, но Бони я отблъсна, след което едва не се сблъска с Мередит, която също протегна ръка.
Подсушаването и почистването на раните бяха болезнени манипулации, но Мат ги изтърпя без да гъкне. Дори намери сили да се усмихне на Бони, макар и болезнено, докато от ръката му изтичаха кръв и гной. Отначало пробожданията бяха много мъчителни, но му поолекна. Напрежението в ръката му спадна, след като всичките му рани бяха подсушени и почистени, а накрая завързани със студен билков компрес. Вече не горяха и сигурно скоро щяха да зараснат.
Но докато благодареше на старата госпожа Флауърс, Мат забеляза как Бони се взираше напрегнато в него, по-точно във врата му. Внезапно тя се закиска.
— Какво? Какво ти е толкова смешно?
— Насекомото — обясни му тя. — Имаш смучка на врата. Освен ако тази нощ не си правил нещо, за което не си споделил с нас.
Мат усети как се изчерви и вдигна яката си.
— Казах ви за всичко, което ми се случи. Всичко е от онзи малах. Той обви около врата ми нещо като пипало със смукало накрая. И се опита да ме удуши!
— Спомних си — отвърна Бони с по-мек тон. — Извинявай.
Госпожа Флауърс успя да намери лечебни билки дори за белега, останал от смучещото пипало на малаха. Приготви цяр и за одраните кокалчета по пръстите на другата ръка на Мат. Щом тя ги намаза, Мат се почувства толкова добре, че вече пак можеше да гледа добродушно Бони, която продължаваше да го съзерцава с големите си кафяви очи.
— Зная, че прилича на ухапване — призна Мат. — Тази сутрин го видях в огледалото. Има и още едно по-надолу, но яката ми го скрива. — Изсумтя и повдигна ризата си, за да го намажат с още от лечебната смес на госпожа Флауърс. Момичетата се закискаха и така напрежението, което всички усещаха, най-после се разсея.
Мередит пое нагоре по тясната стълба, водеща към стаята, която те още наричаха стаята на Стефан. Мат машинално я последва. Не бе забелязал, че Елена и Бони се бавят, докато не изкачи половината стъпала, където Мередит му даде знак с ръка да мине отпред.
— Обсъждат нещо — каза му Мередит с характерния за нея тих и разумен тон.
— Мен ли? — преглътна Мат. — За онова нещо, което Елена е видяла вътре в Деймън? Невидимият малах. И дали и аз не съм се сдобил с такъв — вътре в мен — и сега е там?
Мередит, която не обичаше да говори със заобикалки, само му кимна. Но отпусна за кратко ръка върху рамото му, преди да влязат в полутъмната спалня с високия таван.
Скоро след това Елена и Бони се качиха при Мат и Мередит. Съдейки по израженията на лицата им, Мат се досети, че поне не се е сбъднал най-лошият възможен сценарий. Елена видя тревожната му физиономия и тутакси пристъпи към него, за да го прегърне. Бони последва примера й, макар и малко по-стеснително.
— Добре ли се чувстваш? — попита го Елена и Мат кимна утвърдително.
— Чувствам се екстра — успокои ги той, но мислено добави: „Като след ръкопашна схватка с алигатори“. Сега за него не съществуваше по-голяма утеха от ласкавите прегръдки на двете момичета.
— Е, ние и двете единодушно се съгласихме, че вътре в теб няма нещо, което да не е там по рождение. Аурата ти ни изглежда чиста и силна, което доказва, че сега не страдаш.
— И слава богу — зарадва се Мат. Прозвуча съвсем сериозно.
Тъкмо в този момент звънна мобилният му телефон. Мат се смръщи, озадачен от изписания на дисплея непознат номер, но въпреки това реши да отговори на повикването.
— Матю Хъникът?
— Да.
— Изчакайте, моля.
Обади се някакъв друг глас:
— Господин Хъникът?
— Ъ, да, аз съм, но…
— Обажда се Рич Мосбърг от полицията на Фелс Чърч. Вие ли сте изпратил тази сутрин сигнал за паднало дърво на пътя към Олд Уд?
— Да, аз…