Стефан стрелна остро с поглед Елена. Когато умираше, тя беше тази, която ги бе накарала да дадат една и съща клетва. Елена се извърна. Очите й приличаха на две бистри тъмносини езера — чисти и невинни.
Във всеки случай трябваше да се разбере с Деймън, който в момента паркираше ферарито си до поршето на Стефан пред пансиона.
— Стой тук и… стой далеч от прозореца. Моля те — рече Стефан забързано на Елена. Изхвърча от стаята, затръшна вратата и се втурна надолу по стълбите.
Откри Деймън, застанал до ферарито си да оглежда порутената фасада на пансиона — първо през слънчевите очила, а после без тях. Изражението му обаче си остана непроменено.
Но не това притесняваше Стефан, а аурата на Деймън и различните аромати, носещи се от него, които нито един човешки нос не би могъл да усети, а още по-малко да различи.
— Какво си правил напоследък? — попита Стефан, твърде шокиран, за да се впуска във формални любезности.
Деймън го озари с двеста и петдесетватовата си усмивка.
— Занимавах се с антики — отвърна и въздъхна. — О, и малко напазарувах. — Посочи кожения си колан, докосна джоба с видеокамерата и бутна назад очилата си „Рей Бан“. — Няма да повярваш, но в този затънтен градец, който изглежда като прашинка върху картата, има доста прилични магазини. Харесва ми да пазарувам.
— Искаш да кажеш да крадеш. И това не е дори половината от това, което подушвам върху теб. Да не би да умираш или просто си полудял? — Понякога, когато вампирите биваха отравяни или поваляни от малкото мистериозни болести, които засягаха техния вид, те се хранеха трескаво, неконтролируемо, когато и с каквото им попаднеше под ръка.
— Просто бях гладен — отвърна учтиво Деймън, все още загледан в пансиона. — И, между другото, къде останаха елементарните ти цивилизовани обноски? Изминавам целия път дотук и получавам ли поне едно: „Здравей, Деймън“ или „Радвам се да те видя, Деймън“? Не, вместо това чувам: „Какво си правил напоследък, Деймън?“ — Имитира с подигравателна интонация гласа на брат си. — Питам се какво ли би си помислил за това сеньор Марино, малки братко?
— От няколкостотин години Синьор Марино е прах, какъвто и ние би трябвало да бъдем — процеди Стефан през зъби. Чудеше се как всеки път Деймън успяваше да го вбеси, както днес например със споменаването на стария им учител по етикет и танци. — Което няма нищо общо с този разговор, братко. Попитах те какво си правил и ти знаеш какво имах предвид. Сигурно си пил от кръвта на половината от момичетата в града.
— Момичета и жени — уточни Деймън, като вдигна пръст шеговито. — В крайна сметка трябва да сме политически коректни. И може би не е зле да обърнеш по-голямо внимание на диетата си. Ако пиеш повече, може би ще понапълнееш малко. Кой знае?
— Ако пия повече…? — Имаше много начини да довърши изречението, но нито един не беше добър. — Колко жалко — каза Стефан на по-ниския, слаб и стегнат Деймън, — че ти никога няма да станеш и с милиметър по-висок, колкото и дълго да живееш. А сега защо не ми кажеш какво правиш тук, след като, доколкото те познавам, навярно си оставил след себе си в града много бъркотии, които да оправям.
— Тук съм, защото искам да ми върнеш коженото яке — заяви безцеремонно Деймън.
— Защо просто не откраднеш дру…? — Стефан млъкна, защото изведнъж полетя назад, а сетне се намери притиснат до олющената дървена стена на къщата. Лицето на Деймън почти допираше неговото.
— Аз не крада разни неща, момче. Аз си плащам за тях — с моя собствена разменна монета. Сънища, фантазии и удоволствия, които са отвъд този свят. — Деймън изрече последните думи с натъртване, тъй като знаеше, че така най-много ще вбеси Стефан.
Стефан наистина беше бесен — и изправен пред дилема. Знаеше, че Деймън е любопитен за Елена. Това бе достатъчно лошо. Но в момента виждаше странен блясък в очите на брат си. Сякаш в зениците му за миг се отрази някакъв пламък. И каквото и да бе правил днес Деймън, то не беше нормално. Стефан не разбираше какво става, но знаеше как точно Деймън ще го завърши.
— Но истинският вампир не бива да плаща — продължи Деймън с най-подигравателния си тон. — В крайна сметка ние сме толкова порочни и зли, че отдавна би трябвало да сме се превърнали в пепел. Не е ли така, малки братко? — Вдигна ръка, върху чийто пръст носеше пръстена с лапис лазули, който го пазеше да не се превърне в пепел под ярката светлина на следобедното слънце. И тогава, когато Стефан се раздвижи, тази ръка на Деймън притисна китката на Стефан към стената.