— Господин Хъникът, ние не одобряваме подобни обаждания. Дори всъщност много се дразним от тях. Това отнема ценно време на нашите полицаи, а освен това е наказуемо да се подават фалшиви сигнали до полицията. Ако исках, можех да ви обвиня в нарушаване на реда, господин Хъникът, и да ви изправя пред съдията. Не виждам какво толкова забавно намирате във всичко това.
— Ама аз не съм… Нищо забавно не намирам в това! Вижте, снощи… — Внезапно гласът на Мат заглъхна. Какво щеше да му каже? Че снощи е бил нападнат от някакво чудовищно насекомо, изпълзяло изпод едно дърво, повалено насред безлюдния път? Някакъв тих гласец вътре в мозъка му нашепна, че почитаемите полицаи от Фелс Чърч посвещават повечето от ценното си време да висят пред магазина за донъти на централния площад, но следващите думи, които чу, набързо го разубедиха да изказва гласно мислите си.
— Всъщност, господин Хъникът, на основание на закона за реда в щата Вирджиния, алинея 18.2–461, подаването на фалшив сигнал до полицията се наказва като престъпление от първа категория. Можете да се озовете за една година в затвора или да бъдете задължен да платите глоба от двайсет и пет хиляди долара. Това също ли ви звучи забавно, господин Хъникът?
— Вижте, аз…
— Всъщност разполагате ли, господин Хъникът, с излишни двайсет и пет хиляди долара?
— Не, аз… аз… — Мат зачака отсреща да прекъснат разговора, но после се досети, че няма да се случи така. Беше навлязъл в непозната територия. Какво да каже? Че малахът е разчистил дървото — или то само се е разчистило? Абсурдно. Накрая заговори смутено: — Съжалявам, че не са намерили дървото. Може би… някак си е било преместено.
— Може би някак си е било преместено — повтори шерифът насмешливо. — Всъщност може би пак така някак си са били преместени всичките онези стоп знаци и крайпътни табели. Това не ви ли безпокои, господин Хъникът?
— Не! — Мат усети как целия се изчерви. — Никога не съм бутал какъвто и да е пътен знак. — Момичетата се скупчиха около него, сякаш можеха да му помогнат, ако сформират група за подкрепа. Бони размаха бясно ръце. От възмутеното й лице си пролича какво искаше да каже на шерифа.
— Всъщност, господин Хъникът, — продължи все тъй невъзмутимо шериф Мосбърг, — първо ви потърсихме на домашния ви телефон, понеже оттам сте подали сигнала. Майка ви ни обясни, че цяла нощ не ви е виждала.
Мат пренебрегна гласеца в дъното на съзнанието му, който искаше от него да зададе някакъв по-заядлив въпрос като „Това не е престъпление, нали?“. Вместо това добави само:
— Това се случи, защото бях задържан…
— От някакво дърво, което се мести само от едно място на друго. Всъщност снощи получихме още едно обаждане. Един от кварталните полицаи рапортува за подозрителна кола, паркирана точно пред вашата къща. Според майка ви вие наскоро сте потрошили вашата собствена кола. Така ли е, господин Хъникът?
Мат се досети накъде клонеше разговорът и това никак не му хареса.
— Да — чу той гласа си, докато мозъкът му отчаяно търсеше приемливо обяснение. — Опитах се да избегна една лисица, която изникна изведнъж на шосето пред колата. И…
— Освен това има рапорт за чисто нов ягуар, оставен пред вашата къща, но достатъчно отдалечен от стълба за улично осветление, за да не изглежда… подозрително. Съвсем нова кола, все още без регистрационни номера. Това, всъщност, вашата кола ли е, господин Хъникът?
— Господин Хъникът е баща ми! — отчаяно го поправи Мат. — Аз съм Мат. А колата е на мой приятел…
— И как се казва приятелят ви?
Мат погледна към Елена. Тя му даваше знаци да изчака, докато трескаво се опитваше да измисли нещо. Истинско самоубийство би било да спомене името Елена Гилбърт. Полицията, както и всички хора в града, знаеха, че Елена е мъртва. Елена продължаваше да обикаля стаята и да му говори беззвучно.
Мат затвори очи, преди да отговори:
— Стефан Салваторе. Но той отстъпи ли колата на приятелката си? — Знаеше, че е странно отговорът му да прозвучи като въпрос, но не можа да разбере какво му подсказваше Елена.
Шерифът заговори уморено и раздразнено.
— Мен ли ме питате, Мат? Излиза, че карате новата кола на приятелката на ваш приятел. А нейното име е…?
Последва кратка пауза, през която момичетата май не се споразумяха какво да се отговори. Мат остана в недоумение. Но после Бони разтвори ръце, а Мередит пристъпи напред и посочи към гърдите си.
— Мередит Сулес — отговори Мат едва чуто. Долови отчаянието в собствения си глас и повтори, дрезгаво, но по-убедено. — Мередит Сулес.