— Кой го е грижа за доктората му? Бог да те благослови! — извика Бони, благодарна на преданата си приятелка. — Правилно си постъпила!
— Тогава ела и ми помогни да преметнем краката на госпожа Форбс през ръба на леглото. Можеш да го направиш, ако се наведеш.
Леглото беше с кралски размери. Госпожа Форбс лежеше напречно на него, като кукла, захвърлена на пода. Но Бони се спря до крака на леглото.
— Ама Каролайн ще ме сграбчи!
— Не, няма! Хайде, Бони. Само подхвани краката на госпожа Форбс и я бутни по-навътре в леглото…
— Ако се приближа до това легло, тя ще ме сграбчи!
— Защо да го прави?
— Защото знае какво ще ме изплаши! А пък сега, след като ти го казах, непременно ще го направи.
— Ако те сграбчи, ще притичам и ще я изритам в лицето.
— Кракът ти не е толкова дълъг. Ще се удари в тънката гума около металната рамка…
— О, за Бога, Бони, стига вече! Просто ми помогни-ииии! — Последната дума прозвуча като оглушителен писък.
— Мередит — опита се да каже нещо Бони, но веднага и тя се разпищя.
— Какво е това?
— Тя ме докопа!
— Не е тя! Тя сграбчи мен! Никой няма толкова дълги ръце!
— Или толкова силни! Бони! Не мога да я махна от мен!
— Нито пък аз!
И думите се удавиха в писъци.
След като оставиха Тами на полицията, Елена и Мат отидоха в парка на Фелс Чърч. Елена се разхождаше, като спираше често и се оглеждаше. Може би се опитваше да призове Деймън. После, с обезсърчено изражение, се връщаше при Мат в ягуара.
— Не съм сигурна дали Бони нямаше да се справи по-добре с това — каза тя. — Дали ще съберем кураж, за да търсим през нощта?
Мат само присви рамене.
— Стигат ми преживяванията през последните две нощи.
— Знаеш ли, така и не ми разказа за това, което се е случило с теб през онази нощ. Или поне не след като отново започнах да разбирам какво ми се говори.
— Ами просто карах колата, както сега, само че се намирах от другата страна на Олд Уд… край разцепения от мълния дъб… И тогава, най-ненадейно нещо се появи насред пътя.
— Лисица?
— Ами видя ми се червеникава на светлината на фаровете, само че не приличаше на нито една от лисиците, които съм виждал. А пък пътувам по този път откакто се научих да шофирам.
— Да не е бил вълк?
— Искаш да кажеш върколак? Не, но… виждал съм вълци на лунна светлина. Те са по-едри. А това беше някъде по средата.
— С други думи — завърши вместо него Елена, като присви очите си, сини като лапис лазули, — било е някакво създание с особени форми.
— Може би. Със сигурност се различава от онзи малах, който се опита да ми прегризе ръката.
Елена кимна. От това, което досега бе узнала, следваше, че един малах може да придобива всевъзможни форми. Но те всичките си приличаха по едно: използваха Силата и се нуждаеха от нея, за да съществуват. И можеха да бъдат победени само чрез Сила, по-голяма от тяхната.
Освен това бяха заклети врагове на хората.
— Значи всичко, което знаем, се свежда само до това, че нищо не знаем.
— Точно така. Ето там го видяхме. То най-внезапно изскочи насред… хей!
— Ето го там! Точно там!
— Изглеждаше точно така! Точно така!
Гумите на ягуара изсвириха яростно, когато Мат рязко натисна педала за спирачките. Колата поднесе силно надясно, само че този път не се озова в крайпътната канавка, а на малък тесен път в съседство, който досега никой от тях не бе забелязал.
Щом спряха, те се заозъртаха наоколо, тежко задъхани. Никой не посмя да попита другия дали бе зърнал червеникаво същество да прекосява пътя, по-голямо от лисица, но по-малко от вълк.
Впериха погледи напред към тесния черен път.
— Ето ти въпрос за един милион долара: да продължаваме ли нататък? — попита я Мат.
— Не виждам табели „Влизането забранено“. Пък и едва ли има някакви къщи от тази страна на гората. Ако прекосим улицата и караме все надолу, ще стигнем до фермата на Дънстан.
— Значи продължаваме, така ли?