Но Бони не го слушаше. Дори не мислеше. Още беше наполовина в транс и не бе отговорна за действията си (или поне така реши после). Не беше на себе си. Беше някоя друга, която едва не изпадна във възторг, когато хватката около глезена й се отпусна и някое друго същество вместо нея се завъртя, стиснато в стоманените пръсти на Деймън, докато се опитваше да обгърне врата му с ръцете си и да го целуне по устата.
Беше някаква съвсем друга личност, която се стресна от появата на Деймън, когато той я притисна с двете си ръце. Забеляза, че той въобще не се опита да се отдръпне от целувката. Същата тази личност забеляза, когато най-после се отпусна назад, че кожата на Деймън, бледа в този полумрак, изглеждаше сега сякаш се бе изчервил.
И тогава, още пъшкайки болезнено, Мередит бавно се надигна, откъм другата страна на леглото, което продължаваше да се тресе нагоре–надолу. Тя не бе видяла целувката, затова само гледаше Деймън с недоумение, сякаш не можеше да повярва, че наистина бе тук.
Бе изпаднала в много неудобно положение и Бони знаеше, че и Мередит го осъзнава. Това бе една от ситуацията, при която всеки би онемял или поне би запелтечил.
Но Мередит само си пое дълбоко дъх, преди да заговори тихо:
— Деймън. Благодаря ти. Мислиш ли, че ще те затрудня прекалено много, ако махнеш от мен този противен малах?
Сега Деймън отново заприлича на себе си. Удостои й я с чаровната си усмивка, все едно че бе видял нещо невидимо за всички останали, преди да изрече остро:
— Заповядвам на останалата част от теб там долу… да изчезне! — И щракна с пръсти.
Леглото незабавно престана да се друса.
Мередит се отдръпна и за миг затвори очи от облекчение.
— Благодаря ти отново — заговори тя, с достойнство на принцеса, но в същото време разгорещена от борбата. — А сега да попитам: мислиш ли, че можеш да направиш нещо за Каро…
— Точно сега трябва да тръгна, и то моментално — прекъсна я Деймън, с тон по-груб от обичайния за него. Сведе очи към ролекса на китката си. — Вече минава четири часа и четирийсет и четири минути. Имам ангажимент и вече закъснявам.
Мередит побърза да си размени мястото с неговото. В това време Бони с удивление откри, че краката й вече не треперят.
— Почакай малко — забързано изрече Мередит. — Елена отчаяно се нуждае да поговори с теб…
Но Деймън си беше тръгнал. Нали беше майстор в изчезването, та дори не дочака благодарностите на Бони. Мередит изглеждаше крайно озадачена, понеже вярваше, че стига само да произнесе името на Елена, Деймън веднага ще спре. В това време Бони пък се вълнуваше от нещо съвсем различно.
— Мередит — прошепна Бони, като допря два пръста до устните си в знак на изумление. — Аз го целунах!
— Какво? Кога?
— Преди ти да се изправиш. Аз… дори не разбрах как се случи, но го направих!
Очакваше Мередит да избухне. Вместо това Мередит я изгледа замислено, преди да промърмори:
— Е, това, в крайна сметка, може би не е чак толкова зле. Но не разбирам защо той се появи тук.
— Ами пак е мое дело. Аз го Призовах. Ама не зная как се случи…
— Добре де, няма смисъл да се опитвам да си обяснявам как се е появил тук. — Мередит се извърна към леглото. — Каролайн, ще излезеш ли от там? Ще се изправиш ли пред нас, за да се опитаме да водим нормален разговор?
Изпод леглото се разнесе заплашително съскане, като от някакво земноводно, заедно с пляскане на пипала и още един шум, който Бони никога досега не бе чувала, но инстинктивно настръхна от него. Стори й се като щракване на гигантски щипки.
— Този отговор ми е достатъчен — изрече тя и мигом сграбчи ръката на Мередит, за да я изведе от стаята.
Не беше нужно обаче да дърпа Мередит след себе си. Днес за пръв път чуха гласа на Каролайн, подигравателен, детински тънък:
Мередит се спря насред коридора.
— Каролайн, знаеш, че тези номера няма да ти помогнат. Излез…
Леглото се разтресе бурно, загърчи се, надигна се. Бони се обърна и побягна. Знаеше, че Мередит тича по петите й. Но не се бяха отдалечили достатъчно и нямаше как да не чуят следващите думи:
— Не сте мои приятелки. Приятелки сте само на курвата. Само почакайте! Само почакайте!