Лицето му изглеждаше ужасно: пребледняло въпреки загара му, а цялото му тяло беше някак си сгърчено. Щом позна Мередит, лицето му още повече пребледня като платно. Изпъна се и сега изглеждаше още по-висок.
Мередит не отрони нито дума. Само пристъпи напред и го прегърна. Той се вкопчи отчаяно в нея, сякаш се опасяваше тя да не побегне. Зарови лице в черната й коса.
— Мередит.
— Само си поеми дъх, Джим. Поеми си дъх.
— Не знаеш какво става тук. Родителите ми заминаха, защото прадядо ми наистина бил много зле… мисля дори, че може да умре. И тогава Тами… Тами…
— Говори бавно. И дишай дълбоко.
— Тя мята ножове, Мередит. Касапски ножове. Дори ме улучи тук, в крака. — Джим дръпна джинсите си, за да покаже малката дупка в тъканта в долната част на бедрото си.
— Биха ли ти инжекция против тетанус? — Мередит отново възвърна най-ефективната си форма.
— Не, но раната не е дълбока. По-скоро леко пробождане.
— Точно такива рани са най-опасни. Трябва веднага да се обадиш на доктор Алпърт. — Добрата стара лекарка Алпърт беше нещо като институция във Фелс Чърч. Нагърбваше се дори с посещения по домовете. Рядко можеше да се срещне друг лекар в целия окръг, който да обикаля къщите на пациентите си с малка черна докторска чанта и лекарски слушалки, провесени от врата му.
— Не мога. Не мога да си тръгна от тук заради… — Джим рязко обърна глава навътре към къщата, но не посмя да изрече името на приятелката си.
Бони подръпна ръкава на Мередит.
— Имам много лошо предчувствие — просъска тя.
Мередит отново се извърна към Джим.
— За Изобел ли говориш? Къде са нейните родители?
— Иза-чан, искам да кажа Изобел, само че аз си я наричам Иза-чан, ами тя, знаеш ли…
— Всичко е наред — опита се го успокои Мередит. — Само ни разкажи какво се е случило. Продължавай.
— Ами Иза-чан живее само с баба си. Но баба Сайтоу почти не слиза долу. Преди малко й качих обяда и тя ме взе за… за бащата на Изобел. Тя е… много смахната.
Мередит се спогледа с Бони, преди да попита?
— Ами Изобел? И тя ли е смахната?
Джим затвори очи с крайно нещастно изражение.
— По-добре влез, за да се увериш с очите си. Само поговори с нея.
Лошото предчувствие на Бони още повече се усили. Нямаше сили да понесе още една сцена като онази в къщата на Каролайн и със сигурност не й бяха останали сили да призове отново Деймън, дори и той да не бързаше за някъде другаде.
Но Мередит знаеше всичко това и при все това й отправи един от онези свои погледи, на които не можеш да не се подчиниш. Освен всичко друго този поглед обещаваше, че Мередит ще закриля Бони каквото и да стане.
— Да не е наранила някого? Изобел? — чу Бони собствения си глас, докато преминаваха през кухнята, забързани към спалнята в дъното на коридора.
Едва дочу тихия шепот на Джим зад нея:
— Да.
Бони изтръпна, а Джим добави:
— Себе си.
Стаята на Изобел изглеждаше както можеше да се очаква за едно тихо и ученолюбиво момиче. Или поне едната половина. Защото другата половина имаше вид на пострадала от цунами, хаотично разместило всичко там. Изобел седеше в средата на стаята, като паяк в средата на паяжината си.
Но не това накара Бони да настръхне. А това, което Изобел вършеше. Беше оставила до себе си нещо приличащо на комплекта хирургически инструменти на госпожа Флауърс, но никого не лекуваше.
Беше се посветила на пиърсинг.
Вече бе продупчила устната си, носа си, едната си вежда, ушите си, при това многократно. Кръв капеше от всичките тези места, стичаше се по омачканите чаршафи на леглото. Бони видя с изумление всичко това, докато Изобел ги изгледа намръщено, само че успя да смръщи само едната си вежда. Откъм другата страна, където не бе довършила пиърсинга, веждата й въобще не помръдна.
Аурата й, предимно в оранжево, бе осеяна с черни пробойни.
Бони усети, че всеки миг ще й прилошее. Знаеше го с убеденост, която надви притеснението й и се втурна към кошчето за отпадъци, което дори не си спомняше да е видяла. Слава Богу, че вътре има бяла найлонова кесия, бе последната й мисъл. В следващите няколко минути бе твърде заета, за да мисли за каквото и да било.
Слухът й долови нечий глас, докато си повтаряше колко бе хубаво, че не бе обядвала.
— Мили боже, да не си полудяла? Изобел, какво правиш със себе си? Не знаеш ли какви инфекции можеш да си навлечеш… може да си прережеш вените… да парализираш някои мускули…? Мисля, че вече си пробила мускула на веждата си… и нямаше да кървиш толкова, ако не беше засегнала някакви вени или артерии.