Дъхът й бе противен и зловонен, като на развалени яйца.
Изобел показа розовия си език. Не беше пронизан от пиърсинг. Беше по-зле. С някакъв остър инструмент тя беше срязала дългия мускул, така че да остане раздвоен като при змиите.
И това раздвоено розово езиче сега близна Бони по челото.
Бони припадна.
Мат подкара колата съвсем бавно към почти невидимия път. Машинално отбеляза, че тук вече нямаше никакви пътни знаци, така че не можеше да се ориентира къде точно се намират. Изкачиха едно малко възвишение и после се спуснаха по стръмното нанадолнище до една малка поляна.
— Карай по-надалеч от тези странни кръгове — предупреди го Елена, с притихнал тон, сякаш цитираше някого. — И старите дъбове…
— За какво ми говориш?
— Спри колата. — Когато изпълни заповедта й, Елена излезе и застана в средата на поляната. — Не усещаш ли да те обзема някакво странно чувство?
— Не зная. Къде се скри онова, червеното?
— Някъде тук. Видях го!
— И аз… Забеляза ли, че е по-голямо от лисица?
— Да, само че не е голямо колкото вълк.
Мат въздъхна с облекчение.
— А пък Бони така и не ми повярва. Ти видя ли колко бързо се движеше…
— Прекалено бързо, за да е нещо естествено.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че всъщност нищо не сме видели? — запита Мат гневно, готов да избухне.
— Казвам само, че сме забелязали нещо свръхестествено. Както онова насекомо, което те нападна. Като дърветата, например. Нещо, което не се подчинява на законите в този свят.
Но колкото и да търсиха, не попаднаха на това загадъчно същество. Храстите и шубраците между дърветата се спускаха много ниско, почти до земята, оформяйки плътен кръг. Никъде не се забелязваше отвор или пробив в този непроходим гъсталак.
А слънцето в това време се спускаше все по-близо към хоризонта. Поляната беше красива, но по нея нямаше нищо интересно за тях.
Мат тъкмо се обърна, за да го сподели с Елена, когато видя как тя бързо се надигна и застина тревожно.
— Какво има…? — Проследи погледа и се скова.
Пътят им беше запречен от жълто ферари.
Не помнеха по пътя дотук да бяха задминавани от жълто ферари. По тесния черен път имаше място да премине само една кола.
Ала въпреки това ферарито беше спряно тук.
Зад гърба си Мат чу шум от счупени клонки.
— Деймън!
— А ти кого очакваше да срещнеш? — Широките, заоблени, плътно прилепващи слънчеви очила „Рей Бан“ скриваха напълно очите на Деймън.
— Никого не сме очаквали — промърмори Мат сърдито. — Просто решихме тук да обърнем колата. — Последният път, когато се бе срещал с Деймън, той бе прогонен като куче от стаята на Стефан. Елена знаеше, че тогава Мат изгаряше от желание да удари с все сила Деймън по лицето. Ясно й беше, че сега отново копнее за същото.
Но Деймън не беше същият както тогава, когато излезе от онази стая. Елена забеляза, че от Деймън се излъчва опасност като невидими горещи вълни.
— О, разбирам. Това е твоята частна зона за частни изследвания — подигра го Деймън. В тона му се прокрадна нотка на съучастничество, която никак не допадна на Елена.
— Не! — озъби се Мат. Елена осъзна, че се налага да го обуздае. Беше опасно да се противопоставя на Деймън, когато последният бе изпаднал в толкова неуравновесено състояние. — Как можа дори да го кажеш? — продължи Мат. — Елена принадлежи само на Стефан.
— Е… ние си принадлежим един на друг — опита се да смекчи тона Елена.
— Разбира се, че е така — побърза да се съгласи Деймън. — Едно тяло, едно сърце, една душа. — За миг й се стори, че изражението му се промени на убийствено, въпреки че бе скрито зад широките слънчеви очила.