Ала още в следващия миг интонацията на Деймън се промени.
— Но тогава защо сте тук двамата? — промърмори равнодушно. — Извърна глава, за да проследи движението на Мат, както хищник следи плячката си. В поведението на Деймън имаше нещо по-обезпокоително от обикновено.
— Видяхме нещо червеникаво — заговори Мат преди Елена да успее да го спре. — Нещо подобно на онова, на което попаднах при инцидента с поваленото дърво.
Кожата по ръцете на Елена настръхна. Някак си не искаше Мат да споделя това с Деймън. Изправена насред притъмнялата притихнала поляна, тънеща във вечнозелени храсти, тя внезапно се почувства силно застрашена.
Напрегна сетива до предела на възможностите им — докато не долови как отвсякъде я обгърна нещо като ефирна материя, само че не й се стори да е нещо добро. Усети още как то започна да прониква в съзнанието й. В същото време дочу как песните на всички птици наоколо секнаха, дори и в далечината.
Но това, което най-силно я смути, настъпи точно в мига, когато престанаха да се чуват песните на птиците и в същото време Деймън погледна към нея. Слънчевите му очила не й позволяваха да види очите му и така да разбере какво си мисли. Останалата, видима част от лицето му, бе по-скоро една маска.
Стефан, помисли си тя с копнеж.
Как можа да я изостави — с всичко това? При това без никакво предупреждение, без ни най-бегла представа накъде е потеглил, без да може по някакъв начин да се свърже с него… За него това може би имаше смисъл заради отчаяното му желание да не я превърне в нещо, което го отвращаваше и мразеше в себе си. Но да я остави сама с Деймън в това настроение, след като всичките й досегашни сили я бяха напуснали…
Сама си си виновна, упрекна се мислено, за да спре прилива на самосъжаление. Ти беше тази, която постоянно му опяваше за това, че са братя и че трябва да се подкрепят. И именно ти го убеди, че може да се довери на Деймън. Сега ще си поемеш последиците.
— Деймън — заговори тя, — търсих те. Исках да те попитам… за Стефан. Нали знаеш, че ме изостави.
— Разбира се. Вярвам на думите му, че е за твое добро. Той ме остави да бъда твой бодигард.
— Тогава излиза, че си го видял преди две нощи?
— Разбира се.
И — разбира се — не си се опитал да го спреш. Така че всичко се нареди за теб колкото е възможно по-добре, помисли си Елена. Никога досега не бе копняла по-силно да се възвърнат способностите, които бе притежавала като дух, преди да осъзнае, че Стефан наистина е заминал и се намира някъде адски далеч, отвъд досега на всички човешки същества.
— Е, аз няма да го оставя просто така да си замине — рече тя равнодушно, — независимо дали е заради мое добро или поради някаква друга причина. Ще го последвам — но първо трябва да узная къде може да е заминал.
— Мен ли питаш?
— Да. Моля те, Деймън, трябва да го намеря. Нуждая се от него. Аз… — Гласът й пресекна, задавен от напиращите сълзи. Трябваше да се окопити.
Но в този миг осъзна, че Мат й шепнеше много тихо:
— Елена, престани. Мисля, че така само ще го вбесим още повече. Погледни небето.
Девойката и сама го усещаше. Кръгът от дървета сякаш се бе сгъстил около тях, по-тъмен от преди, заплашителен. Елена бавно повдигна глава и се озърна. Точно над тях сивите облаци се скупчиха, като перестите облаци отстъпваха пред кълбовидните, които на свой ред ставаха все по-буреносни — концентрирани точно над мястото, където се намираха.
На земята започнаха да се оформят малки вихрушки, които повдигаха боровите игли и изпопадалите листа. Тя никога досега не бе виждала нещо подобно. Цялата поляна се изпълни със сладникава, но чувствена миризма, благоуханна смесица от екзотични масла и ароматите на дългите, мрачни зимни нощи.
Загледа се в Деймън, докато вихрушките се надигнаха още малко и около нея се завихри сладкото ухание на борова смола и други аромати, за да се просмуче в дрехите й и да се докосне до плътта й. Тогава разбра, че бе прекрачила някакъв невидим предел.
Не можеше да защити Мат.
В онази бележка в дневника ми Стефан ми каза да се доверявам на Деймън. Стефан го познава по-добре от мен, припомни си тя отчаяно. Но и двамата знаем какво в крайна сметка иска Деймън. Какво винаги е искал. Мен. Моята кръв…
— Деймън, — заговори тя тихо, но млъкна. Без да я поглежда, той й протегна ръка.
Почакай.