— Има нещо, което трябва да направя — промърмори той. Наведе се с лекотата и грациозността на пантера и вдигна от земята малък прекършен клон, най-обикновен на вид, паднал от някой бор наоколо. Размаха го леко, преценявайки тежестта му, но така бързо, че на нея за миг й заприлича повече на ветрило, отколкото на клон.
Сега Елена гледаше към Мат, като се опитваше само с поглед да му подскаже какво чувства, най-вече, че съжалява безкрайно много, задето го е въвлякла в това изпитание, че го е обвързала с нейната група приятели, толкова дълбоко забъркани със свръхестественото.
Сега вече разбирам малко по-добре какво навярно е изпитвала Бони през миналата година, помисли си тя, защото вече бе способна да надниква в бъдещето и да предсказва събитията, без обаче да има дори най-малката възможност да ги възпре.
Изправил глава, Мат крачеше уверено към дърветата.
Не, Мат. Не. Не!
Ала той не я разбра. Самата тя вече не разбираше нищо. Предусещаше само, че дърветата стоят на безопасна дистанция единствено заради присъствието на Деймън. Ако двамата с Мат дръзнат да навлязат в гората; ако се отдалечат от поляната или дори само ако останат тук прекалено дълго… Мат видя страха, изписан по лицето й. По неговото се четеше само мрачно разбиране. Бяха попаднали в смъртоносен капан.
Освен ако…
— Твърде късно — сепна я острият глас на Деймън. — Както ти казах, има нещо, което трябва да свърша.
Очевидно бе намерил клона, който му бе нужен. Сега го вдигна, разтърси го леко и замахна надолу с едно силно движение.
И Мат се сгърчи в агония.
Никога не бе изпитвал такава болка. Болка, която сякаш извираше отвътре, но отвсякъде, от всеки орган на тялото му, от всеки негов мускул, всеки нерв, всяка кост, създавайки спазми от различен вид. Мускулите го заболяха и се сковаха, все едно достигнали предела на свиването си, а след това принудени да застинат. Вътрешните му органи се бяха възпламенили като захвърлени в пещ. Сякаш ножове разпорваха корема му. Усещаше костите си така, както ръката си навремето, когато я потроши… тогава беше деветгодишен и една кола блъсна странично колата на баща му. А нервите му — ако имаше ключ, който да превключва от удоволствие на болка, при него беше включен на мъчение. Непоносимо бе дори докосването на дрехите до кожата му. Даже само полъхващият ветрец му причиняваше още агония. Издържа само петнайсет секунди, преди да рухне.
— Мат! — Самата Елена също се смрази, със схванати мускули, неспособна да помръдне сякаш цяла вечност. После се съвзе и изтича до Мат, положи главата му в скута си и се взря в лицето му.
— Защо, Деймън? Защо? — Изведнъж осъзна, че макар да бе в безсъзнание, Мат продължава да се гърчи от болка. Едва се сдържа да не закрещи. Само заговори напрегнато: — Защо направи това? Деймън! Престани!
Загледа се в младия мъж, облечен целия в черно: черни джинси с черен колан, черни ботуши, черно кожено яке, черна коса и проклетите черни очила „Рей Бан“.
— Нали ти казах, че трябва да свърша нещо — подметна Деймън небрежно. — Да гледам. Една болезнена смърт.
— Смърт! — Елена се взря в Деймън, невярваща на очите си. И тогава реши. Започна да събира цялата си Сила, ала това, което само допреди няколко дни бе за нея съвсем лесно и се получаваше по инстинкт, докато беше онемяла и неподвластна на гравитацията, сега се оказа крайно трудно и съвсем чуждо. Но въпреки това заяви решително: — Ако не го пуснеш… и то веднага… ще те поразя с всичко, с което разполагам.
Той се засмя. Никога досега не бе чувала Деймън да се смее. Не и по този начин.
— Нима очакваш, че дори ще обърна внимание на нищожната ти Сила?
— Не е толкова нищожна. — Но в следващия миг Елена я претегли мрачно. Не беше по-голяма от силата, която бе присъща на всяко човешко същество — силата, която вампирите поглъщаха от хората, когато им пиеха кръвта — но след като се бе превърнала в дух, тя знаеше как да я използва. Как да атакува с нея. — Мисля, че ще я усетиш, Деймън. Пусни го. ВЕДНАГА!
— Защо хората винаги смятат, че с крясъци ще постигнат нещо, което логиката отхвърля? — промърмори Деймън.
Елена не го удостои с отговор.
Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и си представи как държи сфера от бял пламък, а после…
Мат се изправи на крака. Изглеждаше така сякаш бе вдигнат насила на крака и продължаваше да е скован като кукла на конци. В очите му напираха нежелани сълзи, но все пак беше много по-добре от предишния Мат, гърчещ се на земята.