— Задължена си ми — небрежно подметна Деймън на Елена. — По-късно ще си прибера дължимото.
А на Мат каза, при това с тона на любящ чичо, с една от онези краткотрайни усмивки, за които никога не можеш да бъдеш сигурен какво могат да означават:
— Имам късмет, че се оказа толкова корав екземпляр, нали?
— Деймън. — Елена го бе виждала в типичното му настроение хайде–да–си–поиграем–с–по-слабите–същества, което най-малко й харесваше. Ала днес към всичко това се примесваше и нещо друго; нещо, което още не можеше да проумее.
— Деймън, нека да престанем с всичко това — заговори тя сдържано, макар че косъмчетата по ръцете й и по тила й отново бяха настръхнали. — Какво всъщност искаш?
Само че той не й отговори така, както очакваше.
— Аз съм посочен официално за твой телохранител. Следователно официално имам правото да се грижа за теб. И действително не мисля, че трябва да оставаш без моята закрила и компания, докато малкият ми брат не е тук.
— Мога и сама да се справя — отвърна Елена спокойно и махна с ръка като знак да продължат с нещо по-сериозно.
— Ти си много красиво момиче. Опасно и… — той й се усмихна ослепително, — способно да привлича вниманието на най-различни отвратителни елементи. Заради това настоявам да не ходиш никъде, без да си придружена от бодигард.
— Деймън, точно сега съм загрижена най-вече как да се предпазя от теб. И ти го знаеш. За какво всъщност става дума?
Поляната започна да… пулсира. Почти като нещо органично, дишащо. Елена имаше чувството, че буквално под краката й… под старите, износени обувки на Мередит… земята започна бавно да се мести, като някакво гигантско заспало животно, а от дърветата наоколо се излъчваше топлина.
Но за какво бе всичко това? Нима гората…? Та тук имаше повече мъртви, отколкото живи дървета. И тя можеше да се закълне, че на Деймън също не му харесваха тези дървета, тази гора.
В моменти като този на Елена й се искаше все още да има криле. Крилете и знанието — движенията с ръцете, Думите на Бялата сила, белият огън в нея, който й позволяваше, без да се напряга, да достига до истината, да я отгатва или просто да пренасочва лошото обратно към Стоунхендж.
Ала излизаше, че всичко, което й бе останало, освен ума й, я правеше само още по-голямо изкушение за вампирите.
Умът, който досега не й бе изневерил. Може би ако не позволи на Деймън да узнае колко е изплашена, щеше да отложи екзекуцията им.
— Деймън, благодаря ти, че си толкова загрижен за мен. А сега имаш ли нещо против да ни оставиш на спокойствие, Мат и мен, за да мога да проверя дали той още диша?
Стори й се, че зърна накъде иззад слънчевите очила „Рей Бан“ да проблясва за миг нещо червено.
— Донякъде очаквах да кажеш това — рече Деймън. — Е, разбира се, че имаш право да получиш утеха, след като бе така предателски изоставена. Например дишане уста в уста.
На Елена й се прииска да го засипе с най-злобни ругатни. Но му отговори крайно предпазливо:
— Деймън, ако Стефан те е определил за мой бодигард, той не ме е „изоставил предателски“, нали така? Не може да са и двете…
— Тогава ми позволи поне едното от тях. Става ли? — произнесе Деймън с интонацията, подсказваща, че трябва да бъде още по-внимателна с него.
Всичко наоколо притихна. Вдигащите прах вихрушки престанаха. Миризмата на нагрети от слънцето борови игли и смолата от кората на боровете в това сумрачно място я замайваха и отпускаха. Земята също бе стоплена, нападалите по нея борови игли бяха подредени, сякаш някакво животно имаше кожа от борови игли. Елена се загледа в танцуващите прашинки, искрящи като късчета опал на последните златисти отблясъци на слънцето. Знаеше, че сега не беше в най-добрата си форма. Най-накрая, когато се увери, че гласът й няма да трепне, тя го попита:
— Какво искаш?
— Целувка.
22
Бони бе притеснена и объркана. Всичко около нея тънеше в непрогледен мрак.
— Добре — проговори някакъв глас, безцеремонно и едновременно с това успокояващо. — Имаме две наранявания. Едното изисква инжекция против тетанус… хм, и се опасявам, че трябва да дам успокоително на твоето момиче, Джим. Освен това се нуждая от помощ, но на теб въобще не ти разрешавам да се движиш. Само ще лежиш по гръб и ще държиш очите си затворени.
Бони отвори очи. Смътно си спомняше, че пада към леглото си. Но не си беше у дома. Още се намираше в дома на семейство Сайтоу и лежеше на дивана.