Както винаги, когато я обземаше страх или смущение, тя потърси помощта на Мередит. За щастие Мередит тъкмо сега се върна от кухнята с лед, увит в кърпа. Постави го върху челото на Бони, още бе намокрено от предишното налагане с лед.
— Само припаднах — обясни Бони, след като осъзна какво се бе случило. — Това е всичко.
— Зная, че припадна. Тресна си хубавата главица о пода — повтори й Мередит и по лицето й веднага си пролича какво изпитва. Тревога, симпатия и облекчение от съвземането на приятелката й. Дори се забелязваха напиращите сълзи в очите й. — Ох, Бони, колко жалко, че не успях навреме да те уловя. Изобел ми препречи пътя, пък и тези рогозки, не са никак дебели и не могат да омекотят удара при падане. Цял час не успя да дойдеш в съзнание. Адски много ме изплаши.
— Съжалявам. — Бони измъкна ръката си изпод одеялото, с което беше завита, и стисна ръката на Мередит, за да й потвърди, че си остават по-близки дори от родни сестри. И за да й благодари за грижите.
Джим се бе проснал на другия диван, притиснал кърпа с лед към главата си. Лицето му беше белезникаво. Опита се да се надигне, но доктор Алпърт — именно нейният глас преди малко беше прозвучал едновременно безцеремонно и успокояващо — го бутна отново назад, за да легне пак на дивана.
— Не бива да се напрягаш повече — каза му лекарката. — Но ми е необходим помощник. Мередит, можеш ли да ми помогнеш с Изобел? Тя е много буйна.
— Ох, как ме халоса по тила с лампата — предупреди ги Джим. — Никога не бива да оставате с гръб към нея.
— Ще внимаваме — обеща доктор Алпърт.
— Вие двамата оставате тук — нареди им Мередит с тон, нетърпящ възражения.
Бони погледна Мередит в очите. Искаше да може да стане и да й помогне за Изобел. Но Мередит я изгледа така решително, че по-добре беше да не спори с нея.
Щом излязоха, Бони все пак се опита да се надигне. Но очите й тутакси се замъглиха. Виждаше само някаква неясна, пулсираща сивота.
Пак се отпусна на дивана и стисна зъби.
Дълго след това откъм стаята на Изобел се чуваха само трясъци и викове. Бони чу как се повиши гласът на доктор Алпърт, после и гласът на Изобел, а накрая се чу и трети глас… само че не на Мередит, която никога не крещеше. По-скоро прозвуча като гласа на Изобел, но по-отслабнал и смутен.
Накрая настъпи тишина. Мередит и доктор Алпърт се върнаха, влачейки между тях накуцващата Изобел. От носа на Мередит капеше кръв, а прошарената коса на доктор Алпърт беше настръхнала, но някак си бяха успели да навлекат една тениска върху нараненото тяло на Изобел. Доктор Алпърт не само че придържаше Изобел, но и носеше лекарската си чанта в другата.
— Вие, ранените, изчакайте там, където се намирате. След малко ще се върнем за вас — каза им лекарката.
После доктор Алпърт и Мередит се качиха на горния етаж, за да приберат и бабата на Изобел.
— Никак не ми харесва цвета на лицето й — отбеляза доктор Алпърт лаконично. — Нито тика на лицето й.
След минута се върнаха, за да помогнат на Джим и Бони да се настанят в джипа на доктор Алпърт. Небето оставаше забулено в облаци. Слънцето висеше като червена сфера ниско над хоризонта.
— Искаш ли да ти дам някакво болкоуспокояващо? — попита я лекарката, като видя как Бони гледаше черната й лекарска чанта. Изобел беше натикана най-отзад в джипа, където седалките бяха сгънати.
Мередит и Джим седнаха на двете седалки отпред, като баба Сайтоу бе притисната между тях. Бони, по изричното настояване на Мередит, седна най-отпред, до лекарката, която бе зад волана.
— Хм, не, добре съм — каза Бони. Всъщност само тя се питаше дали в болницата наистина ще могат да спасят Изобел от инфекцията по-добре, отколкото билковите компреси на госпожа Флауърс.
Но макар че главоболието й не отслабваше, а на челото си имаше подутина колкото яйце, мислите й бяха съвсем ясни. Имаше нещо, което я глождеше, не й даваше мира — някакъв сън или нещо друго, което я бе осенило, докато, както каза Мередит, е била в безсъзнание.
Но какво беше то?
— Е, добре, да тръгваме. Поставихте ли си коланите? — Джипът потегли от къщата на семейство Сайтоу. — Джим, ти спомена, че на горния етаж е тригодишната сестричка на Изобел. Затова позвъних на внучка си Джейнила да дойде. Поне ще остане някой в къщата.
Бони се изви, за да погледне към Мередит. И двете заговориха едновременно.