— О, не! Не бива да идва! Особено в стаята на Изобел! Виж какво, моля те, ние трябва да… — започна да заеква Бони.
— Не съм сигурна дали идеята е разумна, доктор Алпърт — заяви Мередит, също забързано, но много по-свързано. — Освен ако не стои надалеч от тази стая и може би ако има още някой с нея. Едно момче може да помогне.
— Момче? — Доктор Алпърт се озадачи за миг, но съчетанието от тревогата на Бони и искреността на Мередит май успя да я убеди да промени решението си. — Добре, тогава, моят внук Тайрон, гледаше телевизия, когато излязох. Ще се опитам да го повикам.
— О! — неволно възкликна Бони. — Да не е същият Тайрон, който през следващата учебна година ще бъде защитник във футболния отбор на нашата гимназия? Чух за него, че го наричали Тайминатор.
— Ами да кажем, че ще може да защити поне Джейнила — сподели с нея доктор Алпърт, след като се свърза по телефона с Тайрон. — Но да не забравяме, че сега сме в джипа с това превъзбудено момиче. Като си спомня как се бореше срещу мен, за да не й дам успокоителното, по-скоро би нарекла нея „терминатор“.
Мобилният телефон на Мередит звънна, но със сигнала, програмиран само за незапомнени в паметта телефонни номера, след което се чу глас:
— Търси ви госпожа Флауърс. Ще приемете ли обаждането?
Мередит веднага натисна бутончето за разговор.
— Госпожа Флауърс? — заговори Мередит. Заради силното бръмчене на джипа Бони и останалите не чуваха много добре, заради това Бони предпочете да се съсредоточи върху две задачи: какво знаеше за „жертвите“ на салемските вещици и върху онази изплъзваща й се мисъл, която съвсем смътно я бе споходила, докато е била в безсъзнание.
Всичко това обаче на бърза ръка се изпари от ума й, когато Мередит привърши разговора.
— Какво ти каза? Какво? Какво? — В тъмното Бони не можеше да вижда ясно лицето на Мередит, но й се стори пребледняло. Когато Мередит заговори, опасенията на Бони се засилиха.
— Госпожа Флауърс работила нещо в градината си и тъкмо се канела да се прибере в къщата си, когато забелязала нещо скрито сред бегониите. Каза, че й приличало на вързоп, забутан там от някого, между храстите и стената. От вързопа се подавало парче плат.
Бони се почувства както издухана от внезапно връхлетял вятър.
— И какво се оказало?
— Ами торба, най-обикновена торба, натъпкана с дрехи и обувки. Имало и ботуши, и ризи, и панталони. Всички принадлежали на Стефан.
Бони изпищя тъй силно, че доктор Алпърт неволно извъртя волана и после с усилие овладя джипа.
— О, боже мой, о, боже мой — той не е заминал!
— О, не, аз мисля, че е заминал. Само че не по своя воля — завърши Мередит с мрачна интонация.
— Нима Деймън е… — ахна Бони и се свлече в седалката си, с насълзени очи. — Не мога да повярвам…
— Усили ли се главоболието ти? — попита я доктор Алпърт, която досега тактично не се намесваше в разговора, който не я засягаше.
— Не… е, да, така е — призна Бони.
— Ето, отвори чантата ми и ми я подай, за да потърся някакво лекарство в нея. Имам от това и това… добре, ето, от това ще вземеш. Някой вижда ли бутилката с водата?
Джим безмълвно й подаде бутилката.
— Благодаря — рече Бони и пое хапчето заедно с голяма глътка вода. Главата й трябваше да е във форма. Ако Деймън бе отвлякъл Стефан, тогава трябва да го потърси чрез Призоваване, нали така? Но само бог знаеше къде се е озовал Стефан този път. Защо на никого от тях не хрумна тази възможност?
Преди всичко, понеже се предполагаше, че Стефан вече е силен, и второ: заради бележката му в дневника на Елена.
— Това е! — извика Бони тъй силно, че самата тя се сепна. Всичко сега си дойде на мястото, всичко, което бе споделяла с Мат…
— Мередит! — заговори Бони забързано, без да обръща внимание на озадачения поглед на доктор Алпърт, — докато бях в безсъзнание, разговарях с Мат. Той също беше в безсъзнание…
— Наранен ли е?
— Да, господи, да. Деймън сигурно е извършил нещо ужасно. Но Мат ми каза да не му обръщам внимание, защото много повече го безпокояло нещо в бележката, оставена от Стефан за Елена. И това, добави Мат, го мъчело още откакто прочел написаното. Беше нещо за това как Стефан бе разговарял с учителя по английски миналата година и те двамата спорели за правописа на думата преценка. А накрая Мат ми каза само: „Погледни резервното копие на текста на писмото, отвори архивния файл… преди Деймън да го изтрие“.