Бони се взря в смръщеното лице на Мередит. Осъзна, че доктор Алпърт и Джим я гледаха доста особено, но чак когато джипът намали скоростта, за да спре на следващото кръстовище. Дори и тяхната тактичност си имаше своите граници.
Гласът на Мередит наруши неловката тишина:
— Доктор Алпърт, трябва да ви помоля за нещо. Само един ляв завой тук и после още един надолу по Лоръл стрийт, както и после още пет минути нататък до Олд Уд. Така няма много да се отклоним. Но така ще продължа пеша до пансиона, където е компютърът, за който Бони спомена. Може да ме сметнете за луда, но трябва да се добера до този компютър.
— Зная, че не си луда. Вече го забелязах — засмя се лекарката с безрадостен смях. — И аз подочух някои неща за младата Бони оттук–оттам… е, нищо лошо, гарантирам, но ми беше донякъде трудно да го повярвам. Ала след това, което видях днес, мисля, че започвам да си променям мнението за тези събития. — Жената зави рязко наляво и промърмори: — Някой е премахнал стоп–знаците и от този участък от пътя. — После продължи, като се обърна към Мередит: — Ще направя каквото поискаш. Ще те закарам до пансиона.
— Не! Това може да се окаже много опасно!
— … но аз съм длъжна да отведа Изобел колкото е възможно по-скоро в болницата. Да не говорим за Джим. Мисля, че той наистина има мозъчно сътресение. А пък Бони…
— Бони също ще отиде в пансиона — решително заяви Бони.
— Не, Бони! Аз трябва да тичам до там, не разбираш ли? Трябва да изтичам до там колкото мога по-бързо… така че не мога да те чакам, ако ще ме забавиш — заговори Мередит с още по-решителен тон.
— Няма да те забавя, заклевам се. Ти ще тръгнеш напред, ще тичаш. И аз ще тичам. Поне краката ми са здрави. Ако трябва да ме оставиш назад, нищо лошо няма да се случи, защото аз ще продължа да тичам след теб.
Мередит отвори уста, сетне отново я затвори. Имаше нещо в изражението на Бони, което й подсказа, че всякакви спорове са излишни. Защото най-важното сега бе да установят истината.
— Ето че стигнахме — съобщи им доктор Алпърт след пет минути. — Сега сме на ъгъла на Лоръл стрийт и пътя към Олд Уд. — Измъкна малко фенерче от черната си лекарска чанта и светна с него в очите на Бони, първо в едното и после в другото. — Хм, добре, все още нямаш признаци на мозъчно сътресение. Но трябва да си наясно, Бони, че според моята медицинска преценка сега въобще не трябва да тичаш. Не мога насила да те заставя да се лекуваш, ако не искаш. Но поне мога да ти дам това. — Подаде на Бони фенерчето. — Желая ви успех.
— Благодаря за всичко — изрече Бони набързо и за миг отпусна бледата си длан върху дългите тъмнокафяви пръсти на доктор Алпърт. — Вие също трябва да внимавате… за паднали дървета и с Изобел, както и с нещо червеникаво по пътя.
— Бони, аз тръгвам — извика й Мередит, която вече бе слязла от колата.
— И си заключете вратите! И не спирайте никъде, докато не се отдалечите от гората! — довърши Бони, докато се измъкваше от колата, за да се присъедини към Мередит.
Двете се затичаха. Разбира се всичко, което Бони бе наговорила за това как Мередит ще бяга пред нея, а тя плътно ще я следва, си бяха пълни глупости. И двете го знаеха. Веднага щом краката на Бони се спуснаха върху пътя, Мередит сграбчи ръката на Бони и я задърпа след себе си. Мередит се втурна напред, устремена като ловджийска хрътка, дърпайки с много усилия Бони, като понякога едва ли не я повдигаше при неравностите по пътя.
На Бони не бе нужно да се обяснява защо трябваше толкова да се бърза. Отчаяно й се искаше сега да имаха кола на разположение. Всъщност искаше много неща, но най-вече госпожа Флауърс да не си бе избрала да живее на толкова отдалечено и диво място. Защо къщата й не беше в центъра на града?
Накрая, точно както Мередит предвиждаше, Бони се задъха, а дланта й стана тъй хлъзгава от потта, че започна да се изплъзва от дланта на Мередит. По едно време не издържа, спря, преви се и опря ръце на колене, докато се опитваше да си поеме дъх.
— Бони! Избърши си дланта! Трябва да тичаме!
— Само… дай ми… една минута…
— Никаква минута нямаме! Не чуваш ли? Идва!
— Ама само трябва… да… си поема дъх.
— Бони, погледни назад. Ама не крещи!
Бони погледна зад себе си, изкрещя и тогава откри, че всъщност въобще не се задъхваше. Само сграбчи ръката на Мередит и се втурна да търчи като обезумяла.
Чуваше го вече, въпреки задъханото си дишане и бумтенето в ушите си. Беше някакъв звук като от насекомо, ала не като безобидно жужене, а по-скоро като пробиващо ушите бръмчене. Напомняше на шума от перките на хеликоптер, само че по-тънко и пронизително, сякаш този хеликоптер нямаше перки, а пипала като на насекомо. Само с един поглед тя съзря цялата сивееща маса от пипала, с глави накрая, като във всичките тези глави зееха разтворени уста с остри бели зъби в тях.