Опита се да включи фенерчето. Нощта вече се спускаше, а Бони представа си нямаше кога ще изгрее луната. Знаеше само, че май и дърветата станаха още по-мрачни и сякаш те също се включиха в преследването на двете момичета.
Малахът се носеше по петите им.
Воят на размахваните във въздуха пипала ставаше все по-силен. И все по-близък. Бони не искаше да се обръща, за да вижда източника на шума. Звукът и без това вече пронизваше цялото й тяло извън всякакви поносими граници. Не можеше да забрави мрачните думи на Мат: все едно да отрежеш едната си ръка и да я захвърлиш на някое сметище…
Ръцете и на двете момичета отново се изпотиха. А сивата маса отзад определено ги настигаше. Разстоянието между тях вече бе наполовина скъсено в сравнение с началото на гонитбата, а шумът от плясъка на пипалата се извиси още повече.
В същото време тя усещаше краката си като гумени. В буквалния смисъл. Въобще не усещаше коленете си. Или ги усещаше само като гума, разтворена в желатин.
Пляс–пляс–пляс–пляс–пляс…
Беше звукът от едно от пипалата, по-близо от останалите. По-близо, още по-близо и ето че се показа пред тях, със зееща овална уста, пълна със зъби по цялата си обиколка.
Точно както го бе описал Мат.
На Бони не й бе останал дъх, за да закрещи. Но трябваше да крещи. Безглавото същество, без очи, без лице… само тази ужасяваща уста… се насочи право към тях. И ако реагираше инстинктивно… да го заблъска с двете си ръце… можеше да й коства една ръка. О, Господи, какво й се струпа на главата…
— Ето го пансиона — изохка Мередит и я дръпна силно, за да я изправи на крака. — Бягай!
Бони се наведе, когато малахът се опита да връхлети върху нея. За миг усети как пипалата му се заровиха сред къдравата й коса, пляс–пляс–пляс… Тя рязко отскочи назад, препъна се, заболя я, а ръката на Мередит се отскубна от нейната. Краката й се подкосиха. Стомахът й се присви. В гърлото й се надигна писък.
— Ох, господи, Мередит, докопа ме! Бягай! Не се оставяй да те настигне!
Пред нея пансионът светеше като хотел. Обикновено тънеше в мрак, с изключение на прозореца на Стефан и още един. Но сега засия като диамант, само че недостижимо далеч.
— Бони, затвори очи!
Мередит не я бе изоставила. Още бе тук. Бони усети как пипалата, като диви лози, леко забърсаха ухото й, опипаха потното й чело, заровиха се по лицето й, по гърлото й… Тя заплака.
И тогава се разнесе остър, много силен трясък, като пръскане на диня. Нещо мокро обля гърба й. Отвори очи. Мередит пусна дебелия клон, който размахваше като бейзболна бухалка. Пипалата се отдръпнаха от косата на Бони.
Бони не посмя да погледне кашата, останала зад нея.
— Мередит, ти…
— Хайде! Да бягаме!
И тя отново побягна. През целия път до алеята с чакъл пред пансиона, през стъпалата до вратата. И после вътре по коридора. Госпожа Флауърс ги очакваше, изправена до вратата с една старомодна газена лампа.
— Влезте, влезте — подкани ги тя. Мередит и Бони профучаха навътре и чак там спряха, задъхани, а тя затръшна вратата след тях. И трите жени чуха звуците отвън. Приличаха на чупене на клони, многократно повторени, само че много по-шумни. Както и още някакъв шум, като пукане на пуканки.
Бони още се тресеше от страх, когато затисна ушите си и се свлече на килима в коридора.
— Какво, за бога, сте направили, момичета, със себе си? — попита госпожа Флауърс, докато оглеждаше челото на Бони, подутия нос на Мередит и изпотените им лица.
— Дълго е за обяснение — изрече Мередит уморено. — Бони! Горе ще си починеш!
По някакъв начин Бони успя да се добере до горния етаж. Мередит веднага отиде до компютъра и го включи, преди да рухне в стола пред него. Бони използва последните си запаси от енергия, за да съблече палтото си. Гърбът му беше изцапан със слуз. Сви го на топка и го захвърли в ъгъла.
После се тръшна в леглото на Стефан.
— Какво точно ти каза Мат? — нервно попита Мередит, след като си пое дъх.
— Каза ми: провери „резервния файл“… или „виж архивния файл“ или нещо от този род. Мередит, главата ми… не е добре.