— Добре. Само се успокой. Справи се много добре дотук.
— Направих го само защото ти ме спаси. Благодаря ти… отново…
— Не се безпокой за това. Но нещо не разбирам… — добави Мередит и продължи с типичното за нея мърморене под носа. — Има архивен файл в същата папка, но той не е различен от работния файл. Не разбирам какво е искал да каже Мат.
— Може би нещо се е объркал — уморено промълви Бони. — Или пък е бил зле заради болките и раната в главата.
— Архивен файл, архивен файл… почакай малко! Да не би програмата Уърд автоматично да запомня друг архивен файл на някакво странно място, като папка на администратора или нещо подобно? — Мередит забързано изреди много кликове с мишката върху папките. После се обади с разочарован тон: — Не, тук няма нищо.
Облегна се назад и издиша силно. Бони знаеше за какво си мислеше приятелката й. Тяхното тъй продължително и отчаяно тичане въпреки всичките опасности не бе довело до нищо. Не бяха успели.
И тогава Мередит рече бавно:
— Но защо за една толкова малка бележка има толкова много временни файлове?
— Какво е временен файл?
— Само временно съхраняване на твоя файл, докато работиш с него. Обикновено изглежда като безсмислена поредица от знаци. — Отново се заредиха кликвания с мишката. — Но все пак трябва да пробвам… о! — замлъкна тя. Кликовете престанаха.
И настъпи мъртвешка тишина.
— Какво има в него? — загрижено попита Бони.
Отново последва пауза.
— Мередит! Кажи ми нещо! Намери ли архивния файл?
Мередит не й отговори нищо. Сякаш не чуваше. Четеше текста като омагьосана, а лицето й бавно добиваше все по-ужасен израз.
23
Вледеняваща тръпка се спусна по гръбнака на Елена. Отлично знаеше, че Деймън никога досега не се бе задоволявал само с целувки.
Нещо не беше наред.
— Не — прошепна тя.
— Само една.
— Няма да те целуна, Деймън.
— Не мен. А него. — С кимване с глава Деймън даде да се разбере, че под „него“ имаше предвид Мат. — Една целувка между теб и твоя някогашен рицар.
— Искаш… какво? — Мат отвори очи и изстреля въпроса, преди още Елена да отвори уста.
— Ще видиш, че ще ти хареса. — Гласът на Деймън спадна до най-мекия, интригантски тон. — Ще ти хареса да я целуваш. А и няма кой да те спре.
— Деймън! — Мат се отскубна от ръцете на Елена. Още не изглеждаше напълно възстановен, може би до осемдесет процента, но Елена чуваше бясното туптене на сърцето му. Запита се колко време той бе лежал в безсъзнание и дали не го бе удължил нарочно, преструвайки се на припаднал, за да се възстанови напълно. — Последното, което си спомням, бе, че се опита да ме убиеш. Това съвсем не ме изпълва с добри чувства към теб. Освен това не може да се целуват момичета само защото са красиви, или защото техните приятели не присъстват.
— Не може ли? — Деймън повдигна вежди, сякаш беше изненадан. — Аз пък мога.
Смаян, Мат само поклати глава. Изглеждаше така, сякаш не можеше да се отърси от някаква мисъл, заседнала в главата му.
— Ще отместиш ли колата си от пътя, за да можем да продължим?
Елена имаше чувството, че наблюдава Мат от много далече, все едно бе заключен в клетка с тигър, но още не го знаеше. Поляната изглеждаше много красива — диво и опасно място, но Мат не знаеше и това. Освен това, помисли си тя тревожно, той успя да се надигне, да се съвземе. Ние трябва веднага да се махнем от тук — при това по-бързо, преди Деймън да му е причинил още някакво страдание.
Но как да се измъкнат оттук?
И какъв беше истинският план на Деймън?
— Можете да си тръгнете — каза им Деймън, — и то веднага след като тя те целуне. Или ако ти я целунеш — добави с тон, сякаш сключваше търговски договор.
Съвсем бавно, сякаш едва сега осъзнаваше какво става, Мат се обърна и погледна към Елена, а след това отново към Деймън. Тя се опита мълчаливо да се свърже с него, но Мат не беше в състояние, позволяващо подобно общуване. Той погледна Деймън и каза:
— Няма да стане.
Деймън сви рамене, все едно казваше „Направих всичко, което можах“, преди да вдигне клона…
— Не — извика Елена. — Деймън, ще го направя.
Деймън се усмихна и усмивката му се задържа за миг, докато Елена отвърна очи и пристъпи към Мат. Лицето му още бе пребледняло и студено. Момичето опря бузата си до неговата и му прошепна на ухото почти беззвучно: