— Мат, аз и преди съм имала работа с Деймън. Не можеш просто да не му се подчиниш. Нека да оставим играта да продължи — засега. После може би ще успеем да се измъкнем. — След което се насили да произнесе гласно: — Няма ли да го направиш заради мен? Моля те?
Истината бе, че тя знаеше твърде много за мъжката упоритост. И прекалено много за това как да манипулира мъжете. Това бе нейна черта, която би трябвало да мрази, но точно сега беше прекалено заета да измисли начин за спасяването на живота на Мат, а не толкова да обсъжда моралните въпроси, които го измъчваха.
Искаше й се вместо Мат тук да бяха Мередит и Бони. Не че желаеше някой да страда от такава болка, но Мередит би могла да предложи план СиД докато Елена още умува върху план А и В. А пък Бони сигурно вече би вдигнала към Деймън насълзените си кафяви очи, способни да разтопят всяко мъжко сърце…
Внезапно Елена се замисли за единичното примамване на нещо червеникаво в очите на Деймън, въпреки че бяха скрити зад слънчевите очила. Това я накара да промени решението си. Вече не бе сигурна дали искаше Бони да е тук сега, с Деймън.
От всичките мъже, които познаваше, Деймън бе единственият, чиято воля Елена не можеше да прекърши.
О, и Мат беше упорит, а пък Стефан понякога ставаше непоносим. Но и двамата притежаваха някъде вътре в мозъците си ярко оцветени бутони с надпис НАТИСНИ МЕ и трябваше само да задействаш леко този механизъм… е, да, понякога се налагаше малко повече… и накрая дори и най-предизвикателният мъжкар можеше да бъде укротен.
Освен един…
— Е, хайде, хлапета, достатъчно време изтече.
Елена усети как Мат се дръпна от прегръдката й и се надигна — не разбра как стана, но той се изправи.
Нещо го поддържаше тук изправен. И тя знаеше, че не бяха мускулите му.
— И така, докъде стигнахме? — Деймън крачеше напред–назад, размахвайки в ръка боровия клон, като го удряше в лявата си длан. — О, това е съвсем редно — продължи с тон, сякаш бе направил голямо откритие — да се целунат момиче и неговият безстрашен рицар.
В стаята на Стефан Бони пак повтори:
— Питам те за последен път, Мередит, намери ли или не архивния файл?
— Не — отвърна Мередит унило. Но тъй като Бони имаше вид на готова отново да припадне, Мередит добави: — Обаче намерих съвсем различна бележка. Всъщност е писмо.
— Различна бележка? И какво се казва в нея?
— Можеш ли да станеш? Защото си мисля, че ще е по-добре сама да хвърлиш един поглед на този текст.
Бони, която едва смогваше да си поеме дъх, се довлече до компютъра.
Прочете документа от екрана… докрай, освен това, което изглежда бяха думите за финал. И ахна.
— Деймън е направил нещо на Стефан! — заговори тя и усети как сърцето й се сви, а след него и цялото й същество. Значи Елена се заблуждава. Деймън си оставаше зло създание. А сега Стефан може дори да е…
— Мъртъв — изрече го Мередит вместо нея. Очевидно бе проследила същата мисловна нишка, както и Бони, която усети как очите й се просълзиха. — Колко време измина — попита я Мередит, — откакто се опита да се свържеш с Елена и Мат?
— Не зная. Дори нямам представа колко е часът. Но позвъних два пъти, след като напуснахме къщата на Каролайн и веднъж от къщата на Изобел. А като пробвах пак след това, получавах съобщение за препълнена звукова поща или че въобще няма обхват.
— Точно така стана и с моя телефон. Ако са отишли до Олд Уд… е, сама знаеш какво се случва там с мобилните телефони.
— А сега, дори и ако са извън гората, не можем да им оставим съобщение заради препълнената звукова поща…
— Тогава остава да им изпратим имейл — досети се Мередит. — Добрият стар имейл. Можем да го използваме, за да предадем на Елена едно съобщение.
— Да! — Бони размаха ръка във въздуха. Но скоро провеси нос. — Не. — Не можеше да забрави написаното от Стефан в истинската бележка: доверявам се на инстинкта на Мат да те защитава, на преценката на Мередит и на интуицията на Бони. Кажи им го, за да не го забравят.
— Не можеш да й кажеш какво е направил Деймън — изрече тя, въпреки че Мередит вече натискаше забързано клавишите. — Сигурно вече го знае… а пък ако не го знае, само ще причини още повече неприятности. Тя е с Деймън.
— Мат ли ти каза това?
— Не. Но Мат не беше на себе си от болките.
— Да не би да е от такива… насекоми? — Мередит сведе очи към глезена си, където върху гладката й мургава кожа се виждаха няколко червени ивици.