Но какво друго да направи?
Мат отново се втурна към Деймън и този път беше още по-гъвкав и неудържим, като нападаща змия. Но Елена видя и какво направи Деймън. Той просто се отдръпна в последния миг, тъкмо когато Мат се бе приготвил да го блъсне с рамото си. От силното си засилване Мат продължи напред, а Деймън само се върна на мястото си и отново зае позиция с лице към нападателя си. После се наведе и взе в ръката си проклетия клон. Беше пречупен в единия си край.
Деймън се намръщи, като огледа пречупения клон, после сви рамене и го вдигна. Ала в следващия миг и той, и Мат застинаха като вцепенени. Нещо долетя отстрани, за да падне на земята между тях. И остана там проснато, леко поклащано от вятъра.
Риза, марка Пенделтън, в кафяво и синьо.
Много бавно Деймън спусна клона.
Двамата бавно се обърнаха към Елена, останала по бяла дантелена камизола. Тя леко потръпна и обгърна раменете си с ръце. Беше необичайно студено за това време на вечерта.
— Спасен от своята инамората — каза той на Мат.
— Зная какво означава това, но не е вярно — отговори Мат. — Тя ми е приятелка, но не и гадже.
Деймън се усмихна отнесено. Елена усещаше погледът му, прикован в голите й ръце.
— И така… следващата стъпка — изрече той.
Девойката не се изненада. Сърцето й се сви, но не се удиви. Не се смая и като видя как Деймън се обърна да погледне към Мат, а после пак към нея, с червен отблясък в очите си, който сякаш се отразяваше отвътре, зад слънчевите му очила.
— Сега — заговори той на Елена, — ще те настаним там, на онзи камък, някак си наполовина облегната. Но първо — още една целувка. — Отново погледна към Мат. — Спазвай програмата, Мат, не се разтакавай. Може първо да целунеш косата й, после тя да отметне глава назад, за да я целунеш по шията, докато тя ще постави ръце върху раменете ти…
Мат, помисли си Елена. Деймън бе казал Мат. Изплъзна се от устата му така лесно, така невинно. Внезапно тя цялата се разтресе, сякаш в нея завибрира една-единствена музикална нота. И като че ли бе облята от леден душ. А това, което й подсказа този вибриращ звук, не бе шокиращо, защото бе нещо, което тя вече знаеше, макар и на някакво подсъзнателно ниво.
Това не бе Деймън.
Не беше личността, която познаваше от… действително ли само от девет или десет месеца? Беше го виждала, когато беше все още обикновено момиче, когато му се противопоставяше и в също толкова силно го желаеше — а той сякаш я обичаше най-силно, когато го предизвикваше.
Беше го виждала, когато беше вампир и бе привлечена към него с цялото си същество, а той се грижеше за нея като за малко дете.
Беше го виждала, когато беше дух, както и след като се завърна от отвъдното, където бе научила толкова много.
Той беше женкар, можеше да бъде коравосърдечен, преминаваше през живота на жертвите си като химера, като катализатор, променяйки всички около себе си, докато самият той оставаше непроменен. Той заблуждаваше хората, объркваше ги, използваше ги — и ги оставяше объркани, защото притежаваше дяволско очарование.
Ала никога преди това не го бе виждала да нарушава думата си. Елена не можеше да се отърси от непоколебимото си убеждение, че ставащото сега не бе резултат от някакво решение — нещо, което въобще не беше характерно за Деймън, дори бе така дълбоко вкоренено в подсъзнанието, че той за нищо на света не би могъл да го промени. Той не би нарушил думата си. По-скоро би умрял от глад.
Деймън още говореше на Мат, като продължаваше да го затрупва с нареждания: „… и да й свалиш…“
Какво стана с обещанието му да бъде неин бодигард, да я пази от опасности?
Сега заговори на нея:
— А ти знаеш ли кога да отметнеш главата си назад? След като той…
— Кой си ти?
— Какво?
— Чу ме. Кой си ти? Ако наистина си видял Стефан, преди да замине, и си му обещал да се грижиш за мен, нищо от това не би трябвало да се случва. О, ти може би ще се сбиеш с Мат, но не пред мен. Ти не си Деймън, Деймън не е глупав. Той знае какво означава да си бодигард. Той знае, че да гледам как Мат се гърчи в болки… това наранява и мен. Ти не си Деймън. Кой… си… ти?
До този момент силата и бързината на Мат, сравнима с бързината на гърмяща змия, не му донесоха нищо добро. Може би трябваше да опита различен подход. Докато говореше, Елена съвсем бавно се доближаваше до Деймън. И ето че сега, само с едно движение, тя успя да смъкне слънчевите му очила.
И срещу нея светнаха очи, червени като прясно пролята кръв.