Беше изтрил кървавите си сълзи насаме.
Този момент в кухнята с Тони и Бела и нейните втори по красота пантофи го беше убедил, че е постъпил правилно. Одобрението за убийството, извършено от него, беше дошло, когато кутията със зърнената закуска беше пренесена през кухнята от неговата скъпа, обичана и скъпоценна сестра.
Върна се към настоящето и се замисли за Бела сега. Пораснала жена с могъщ мъж до себе си и бебе в утробата.
Ала големият й лош брат нямаше как да й помогне с демона, пред който бе изправена сега. Нямаше отворен гроб, в който да може да захвърли очуканите кървави останки на съдбата. Не можеше да я спаси от това чудовище.
Времето щеше да покаже, и толкова.
До отвличането й никога не беше допускал, че тя може да умре преди него. През тези отвратителни шест седмици, докато тя беше държана от лесърите под земята, беше способен да мисли единствено за реда, по който членовете на семейството щяха да срещнат смъртта си. Винаги беше приемал, че майка им ще си отиде първа, и истината беше, че едва сега тя беше започнала да отпада, което при вампирите обикновено бе знак, че животът им е към края си. Беше напълно наясно, че след нея ще дойде неговият ред. Рано или късно щеше да се случи — или някой щеше да научи за природата му на симпат и той щеше да бъде преследван и изпратен в колонията, или неговата изнудвачка щеше да организира смъртта му по маниера на симпатите.
Което, така да се каже, щеше да е гръм от ясно небе и плод на зъл творчески ум…
В тон с мислите му от телефона му зазвуча мелодия. Звъненето се повтори. И отново.
Знаеше кой се обажда, без да вдига. Но такива бяха връзките между симпатите.
Гласът на дявола, помисли, щом отговори на изнудвачката си.
Когато затвори, имаше уговорка с Принцесата за следващата вечер.
Какъв късметлия.
Куин сънува дълъг и объркан сън, че се намира в Дисни Уърлд и се вози на влакче с много издигания и спускания. Което беше странно, защото беше виждал такива само по телевизията. Не можеш да се качиш на влакче на ужасите, при положение че слънцето не ти понася.
Когато пътешествието, каквото и да бе то, завърши, той отвори очи и установи, че се намира в помещението за първа помощ в тренировъчния център на Братството.
Слава богу.
Явно бе ударен по главата от съученик по време на тренировка и онези гадости с Леш, семейството му и Бранителите на честта бяха само кошмар. Какво облекчение…
Пред него изникна лицето на доктор Джейн.
— Здравей… Отново си с нас.
Куин примигна и се закашля.
— Къде… съм бил?
— Малко си поспа. За да мога да те отворя.
По дяволите. Не е било халюцинация. Това беше новата действителност.
— Добре… ли съм?
Доктор Джейн положи ръка на рамото му, дланта й беше топла и не беше безтегловна, въпреки че останалата част от нея прозираше.
— Справи се много добре.
— Коремът още ме боли. — Той повдигна глава и огледа голите си гърди и превръзката около кръста си.
— Щеше да е лошо, ако не те болеше. Но ще се радваш да научиш, че можеш да се върнеш у Блей след час. Операцията мина като по учебник и раната вече зараства. Аз нямам проблем с дневната светлина, така че ако имаш нужда от мен, мога да дойда в къщата на мига. Блей знае за какво да следи и вече му дадох лекарствата за теб.
Куин затвори очи и го обзе някаква глупава тъга.
Докато се опитваше да се разведри, чу доктор Джейн да казва:
— Блей, ще дойдеш ли тук?
Куин поклати глава и после се обърна настрани.
— Имам нужда да остана за малко сам.
— Сигурен ли си?
— Да.
Вратата се затвори тихо, а той вдигна трепереща ръка към лицето си. Сам… Добре, беше сам. И не единствено защото в помещението нямаше никого освен него.
Наистина му беше харесало да си мисли, че последните дванайсет часа са били сън.
Боже, какво щеше да прави с оставащата част от живота си?
Спомни си за видението, което беше имал, приближавайки се към отвъдното. Може би трябваше да премине през проклетата врата. Със сигурност това би улеснило всичко.
Отне му около минута да се овладее. Или по-скоро половин час. После извика с възможно най-силния глас, на който беше способен: