Прехвърли вниманието си от кутийката върху конструкцията, като измерваше отделните единици и мислеше за избраниците и за задълженията им, започвайки от воденето на духовен календар и почитането на Скрайб Върджин до записването на нейните думи и историята й… до раждането на братя и бъдещи избраници.
Представи си живота си в Светилището и го почувства като връщане назад, не като завръщане у дома. И странно, че онова, което би трябвало да я разстройва най-много — провалът й като Първа избраница — изобщо не беше източникът на тревогата й.
Кормия захвърли кутийката с клечки за зъби на пода. Когато падна, капакът й се отвори и няколко от светлите пръчици изскочиха и се разпръснаха под различни ъгли.
Дисхармония. Безпорядък. Хаос.
Тя събра разсипаното от нея, превръщайки бъркотията в ред, и реши, че трябва да направи същото и с живота си. Щеше да говори с Примейла, да опакова трите си роби и да си тръгне.
Когато прибираше последната клечка в кутийката, на вратата се почука.
— Влез — отговори, без да си направи труда да стане.
Фриц подаде глава иззад вратата.
— Добър вечер, Избранице. Нося съобщение от госпожа Бела. Би искала да знае дали ще се присъедините към нея в спалнята й за Първото хранене.
Кормия прочисти гърло.
— Не съм сигурна…
— Ако позволите — промърмори икономът. — Доктор Джейн току-що си тръгна от там. Допускам, че прегледът е предизвикал въпроси. Може би присъствието на Избраница ще успокои бъдещата мамен.
Кормия вдигна поглед.
— Още един преглед? След вчера?
— Да.
— Кажи й, че ще отида веднага.
Фриц почтително наведе глава.
— Благодаря, мадам. Сега трябва да отида да взема някого, но когато се върна, ще ви сготвя. Няма да отсъствам дълго.
Кормия си взе бърз душ, изсуши и прибра косата си и се облече в чиста и огладена роба. Когато излезе от стаята, чу шум от тежки стъпки откъм фоайето и погледна над парапета. Там долу беше Примейлът и крачеше върху мозаечната настилка на пода, изобразяваща ябълково дърво. Беше облечен в черни кожени дрехи и черна риза, а косата му, това богато изобилие от цветове, се открояваше на тъмния фон на широките му рамене.
Той спря и хвърли поглед нагоре, все едно я почувства. Очите му блестяха като цитрини, искрящи и покоряващи.
Докато го наблюдаваше, блясъкът им помръкна.
Кормия беше тази, която се отдръпна и отдалечи, защото се беше наситила да бъде изоставяна. Точно когато се обърна, видя Зейдист да се задава от коридора със статуите. Очите му бяха черни, когато се насочиха към нея, и не се налагаше да пита как е Бела. Не бяха нужни думи, като се имаше предвид мрачното му изражение.
— Канех се да постоя при нея — обърна се тя към брата. — Питала е за мен.
— Знам. Радвам се и ти благодаря.
В последвалото мълчание тя премери с поглед кинжалите, кръстосани на гърдите му. Имаше и още оръжия, макар тя да не можеше да ги види.
Примейлът не носеше никакви. Нямаше кинжали, нито издутини под дрехите. Почуди се къде ли отиваше. Не в Другата страна, защото беше облечен като за този свят. Къде тогава? И за какво?
— Той долу ли ме чака? — попита Зейдист.
— Примейлът ли? — Братът кимна и тя каза: — Да… да, долу е.
Беше странно, че именно тя беше тази, която знаеше местонахождението му… и че именно тя беше попитана.
Замисли се за липсата му на оръжия.
— Грижете се за него — настоя тя, без да се извинява. — Моля ви.
Лицето на Зейдист се напрегна и той наклони глава.
— Да, ще го направя.
Кормия се поклони и се обърна към коридора със статуите, но тихият глас на Зейдист я накара да се закове на място.
— Бебето почти не мърда. От снощи.
Кормия хвърли поглед през рамо и й се прииска да можеше да стори повече.
— Ще пречистя стаята. Това правим от Другата страна, когато… Ще пречистя стаята.
— Не й казвай, че знаеш.
— Няма. — Кормия искаше да протегне ръка към мъжа, но вместо това каза: — Ще се погрижа за нея. Вървете и вършете каквото имате да вършите с него.
Братът наведе глава и тръгна надолу по стълбите.
Във фоайето Фюри потърка гърдите си и се протегна в опит да се отърве от болката в тях. Беше изненадан колко неприятно се почувства от това, че Кормия му обърна гръб.
Всъщност направо му призля.