Замисли се за избраницата, която беше срещнал на зазоряване. Разликата между нея и Кормия беше очевидна. Селена беше нетърпелива да стане Първа избраница. Очите й блестяха, докато го оглеждаше, сякаш беше бик медалист. Наложи му се да призове цялото си добро възпитание, за да остане в една стая с нея.
Тя не беше лоша жена и красотата й беше безспорна, но тази й екзалтираност… сякаш искаше да скочи в скута му още там, на момента, и да пристъпи към целта. Беше го уверила, че е повече от готова да служи на него и на традицията… и че „всяка клетка от тялото й го желае“.
Но очевидно се отнасяше за пениса му.
А в края на тази вечер щеше да дойде друга.
Мили. Боже.
Зейдист се появи горе на стълбището и бързо слезе при него с яке в ръка.
— Да вървим.
Като зърна свъсените вежди на близнака си, Фюри реши, че нещо с Бела не беше наред.
— Бела…
— Няма да говоря с теб по този въпрос. — Зи закрачи бързо през фоайето. — Двамата само ще си вършим работата.
Фюри се намръщи и го последва, а ехото от стъпките им беше като от два, а не от четири крака. Въпреки че Фюри носеше протеза, двамата със Зи винаги бяха имали същата широка крачка, стъпваха еднакво от петата към пръстите и движеха по един и същи начин ръцете си.
Близнаци.
Но подобието свършваше с биологията. В живота двамата бяха поели в различни посоки.
И двете недобри.
С внезапно променена логика Фюри видя нещата в различна светлина.
По дяволите, през цялото време се беше упреквал за съдбата на Зи… през цялото време беше живял в студената, изпиваща сянка на семейната им трагедия. Беше страдал, дявол да го вземе… той също беше страдал и още страдаше. И докато той уважаваше светостта на връзката между близнака му и Бела, брат му го беше прихванало нещо и се държеше с него като с непознат. По-скоро като с враг.
Когато пристъпи навън в покрития с чакъл двор, той се закова на място.
— Зейдист.
Зи продължи да върви към ескалейда.
— Зейдист.
Близнакът му спря с ръце на кръста, но не се обърна.
— Ако става дума за гадостите ти с лесърите, не се опитвай да се извиняваш.
Фюри вдигна ръка и разхлаби яката на ризата си.
— Не е това.
— Не искам да чувам и за червения дим. Нито за изхвърлянето ти от Братството.
— Обърни се, Зи.
— Защо?
Последва дълга пауза. После той процеди през зъби:
— Ти никога не каза „благодаря“.
Зи извърна рязко глава.
— Моля?
— Ти. Никога. Не. Ми. Благодари.
— За какво?
— За това, че те спасих. По дяволите, отървах те от онази пачавра, господарката ти, и от тормоза й. А ти никога не ми благодари. — Фюри се приближи до брат си, а гласът му зазвучаваше все по-силно и по-силно. — Издирвах те цял проклет век и после те измъкнах от там и ти спасих проклетия живот.
Зейдист се наклони напред и насочи пръста си като дуло на пистолет.
— Искаш признание, задето си ме спасил? Не чакай с притаен дъх. Никога не съм те молил за услуга. Всичко се дължи на комплекса ти за добър самарянин.
— Ако не те бях измъкнал, нямаше да имаш Бела!
— Да, и сега тя не би била застрашена от смърт! Искаш благодарност? По-добре сам се потупай по рамото, защото аз не съм в настроение да го правя точно сега.
Думите отлетяха в нощта, като че търсеха други уши, в които да попаднат.
Фюри примигна, а после от устата му излязоха думи, напиращи там от много време.
— Погребах родителите ни сам. Аз бях единственият, погрижил се за телата им, единственият, помирисал дима от изгарянето…
— А аз никога не съм ги познавал. За мен те бяха чужди, а също и ти, когато се появи…
— Те те обичаха.
— Толкова много, че са спрели да ме търсят! Майната им! Мислиш, не знам, че е спрял ли? Върнах се и проследих пътя си от изгорената от теб къща. Знам колко далече е стигнал баща ни, преди да се предаде. Мислиш, че ме е грижа за него ли? Той ме е оставил да си отида!
— Ти беше по-реален за тях от мен! Ти беше навсякъде из къщата. Ти беше всичко за тях.
— Дрън-дрън, Фюри! — възнегодува Зи. — Да не си посмял да се правиш на жертва пред мен. Имаш ли някаква представа какъв беше животът ми?
— Загубих крака си заради теб.