— Готвенето?
Догенът забави говора си, като че имаше пред себе си някой бавноразвиващ се.
— Освен че се грижа за дома им, също така готвя за Братството.
Мили боже… Това не беше тренировъчният център. Това беше къщата на Братството.
Каква охранителна система само. Над вратите и по ръба на покрива имаше камери, а стената, ограждаща двора, беше като от филм за Алкатраз. Очакваше всеки момент иззад ъгъла да се появят озъбени добермани.
Но вероятно кучетата още глозгаха костите на последния гост.
— Господине? — повтори икономът. — Ще тръгваме ли?
— Да… да, разбира се. — Куин преглътна мъчително и тръгна напред, готов да се изправи лице в лице с краля. — Ще оставя нещата си в колата.
— Както желаете, сър.
Слава богу, че Блей нямаше да види онова, което предстоеше да се случи.
Едната половина на гигантската врата се отвори и познато лице вдигна ръка за поздрав.
Страхотно. Блей щеше да пропусне шоуто, но очевидно Джон имаше място на първия ред.
Приятелят му беше облечен в сини джинси и една от фалшиво овехтелите ризи, които бяха купили заедно. Босите му крака се белееха върху стъпалата от черен камък и той изглеждаше относително спокоен, което беше донякъде дразнещо. Мръсникът можеше да има приличието да е покрит със студена пот или да покаже някакво съчувствие.
— Здравей — изписа Джон.
— Здравей.
Джон отстъпи назад, за да му направи път.
— Как си?
— Ще ми се да бях пушач. — Защото така би отложил предстоящото с една цигара време.
— Не искаш такова нещо. Ти мразиш цигарите.
— Може и да преосмисля екстремното си отношение.
— Я млъкни.
Куин се почувства изключително неподходящо облечен, когато премина през вестибюл с мраморен под в черно и бяло и пищен полилей — дали беше изработен от истинско злато? Вероятно.
Мили боже, каза си и се закова на място.
Фоайето пред него беше достойно за дворец. Беше изцяло в стила на руското царско семейство със своите ярки цветове, тази невероятна декорация от златни листа, мозаечния под, изрисувания таван… или по-скоро беше като от роман на Даниел Стийл с всички тези романтични мраморни колони и арки.
Не че той беше чел някоя от нейните книги.
Добре де, беше чел една, но тогава беше едва дванайсетгодишен и болен, а и се вълнуваше само от секс сцените.
— Тук горе — прокънтя нечий плътен глас.
Куин погледна към върха на богато украсеното стълбище. Заковал ботуши на пода, все едно владееше света, облечен в черни кожени дрехи и черна тениска, там стоеше кралят.
— Хайде, да свършваме с това — изкомандва Рот.
Преглъщайки тежко, Куин последва Джон до втория етаж.
Когато стигнаха горе, Рот каза:
— Нужен ми е само Куин. Джон, ти остани тук.
Джон започна да пише с пръсти.
— Искам да бъда негов свидетел…
Рот се обърна.
— Не. Нищо такова няма да има.
По дяволите, помисли си Куин. Нямаше да му бъде позволена защита?
— Ще чакам — изписа Джон.
— Благодаря.
Куин се загледа към отворените врати, през които беше изчезнал кралят. Помещението пред него беше… Изглеждаше като място, което майка му би харесала: бледосин цвят, изящна момичешка мебелировка и висящи кристални осветителни тела, които приличаха на обици.
Не беше точно типът интериор, в който някой би си представил Рот.
Кралят отиде и се настани зад бюро с фина изработка, а Куин пристъпи вътре, затвори вратите и обгърна тялото си с ръце. Докато чакаше, цялата ситуация му се стори сюрреалистична. Не можеше да си обясни как с живота му се беше стигнало дотук.
— Възнамеряваше ли да убиеш Леш? — попита Рот.
Дотук с уводните думи.
— Ами…
— Възнамеряваше ли или не?
Куин направи бърз преглед на ум на възможните отговори: Не, разбира се, че не възнамерявах. Ножът действаше по своя воля. Аз всъщност се опитах да го спра… Не, само исках да го обръсна… Не, не допусках, че прерязването на югуларна вена може да доведе до смърт.
Куин прочисти гърло. После още веднъж.
— Да, възнамерявах.
Кралят скръсти ръце пред гърдите си.