Куин стоеше там напълно онемял. Животът можеше да завърши по толкова различни начини, помисли си. Смъртта не беше единственият задължителен изход.
— Какво ще кажеш за всичко това? — попита Рот.
Затвор… само Бог знаеше къде и само Бог знаеше за колко време. Робство… в домакинство, което щеше да го мрази, докато е жив.
Куин се замисли за разходката си през тунела, водещ навън от къщата на Блей, и за взетото от него решение.
— Имам разноцветни очи — прошепна и повдигна прокълнатия си поглед към краля. — Но също така имам и достойнство. Ще сторя нужното, за да се съобразя със закона… но само в случай — заяви с внезапно изпълнила го сила, — че никой няма да ме кара да се извинявам. Не мога да направя такова нещо. Извършеното от Леш беше повече от нередно. Беше преднамерено жестоко и целящо да съсипе живота на Джон. Аз. Не. Съжалявам.
Рот заобиколи бюрото и закрачи през стаята. Докато минаваше покрай него, подхвърли бодро:
— Правилен отговор, синко. Изчакай ме отвън с приятеля си. Ще ви повикам съвсем скоро.
— Какво?
Кралят отвори вратата и кимна нетърпеливо.
— Навън.
Куин се запрепъва навън от стаята.
— Как мина? — изписа Джон, като скочи от креслото, поставено до стената в коридора. — Какво стана?
Куин погледна към приятеля си, без намерение да споделя, че ще отиде в затвора и след освобождаването си ще бъде предаден на семейството на Леш, за да бъде наказван до края на дните си.
— Не беше зле.
— Лъжеш.
— Не лъжа.
— Лицето ти е пепеляво.
— Ало, вчера претърпях операция.
— О, моля те. Какво става?
— Да ти кажа честно, нямам представа.
— Извинете ме. — Бет, кралицата, се приближи към тях с мрачно изражение. В ръцете си носеше дълга кожена кутия. — Момчета? Трябва да вляза вътре.
Те се отдръпнаха, а тя нахлу в кабинета и затвори вратата.
Джон и Куин зачакаха. После чакаха още… и още.
Един Бог знаеше какво ставаше вътре. Явно отнемаше време, докато кралят и кралицата оформяха съответните документи за бъдещата му съдба.
Джон извади телефона си, защото имаше нужда да прави нещо с ръцете си, и се намръщи, когато го погледна. Написа съобщение на някого и го прибра обратно в джоба си.
— Странно, че Блей още не се е обадил.
Всъщност не е странно, помисли си Куин и се почувства като голям мръсник. Кралят отвори широко вратата.
— Дотътрете си задниците вътре.
Последваха бързите им стъпки и Рот затвори вратата след тях. Кралят се върна до бюрото си, седна на кукленското кресло и качи огромните си ботуши върху купчината документи. Когато Бет се настани до него, той се протегна и хвана ръката й.
— Момчета, наясно ли сте с термина „аструкс нотрум“? — Когато и двамата поклатиха глави като пълни идиоти, Рот им отправи студена иронична усмивка. — Това е антична длъжност. Нещо като лична стража, само че им е позволено да използват смъртоносно оръжие при защитата на господаря си. Убийци с разрешително.
Куин преглътна тежко и се почуди какво ли общо имаше това с него и Джон.
Кралят продължи:
— Аструкс нотрум може да бъде обявен за такъв само с кралски декрет и е еквивалентът на американските тайни служби за сигурност. Субектът трябва да бъде значима личност, а телохранителят трябва да е способен. — Рот целуна ръката на своята кралица. — Значима личност е някой, чието присъствие е важно според преценката на краля. А това съм аз. Моята шелан е най-ценното нещо за мен и бих сторил всичко, за да защитя сърцето й. А също така според законите на расата тя е кралица. По тази причина нейният единствен брат спада към категорията „значима личност“. Колкото до квалифицирания телохранител… случайно знам, Куин, че ти си най-добрият боец в тренировъчния център след Джон. Безмилостен си в ръкопашен бой, а също така си отличен стрелец. — В гласа на краля прозвуча горчива ирония. — И всички разбрахме колко те бива с ножа, нали така?
Куин почувства как го обзема някакъв странен порив. Като че се беше вдигнала мъгла и беше открила пред него неочаквана пътека сред пустошта. Протегна ръка към Джон, за да потърси опора, макар че това окончателно му лепваше етикет „Здравейте, аз съм женчо“.